Катедралата

Бърк се приближи до писалището:

— С кого говори?

— С някакъв тип, Фин, или не знам точно как. Името му е написано на вратите на катедралата.

— Какво каза?

— Нищо — той помисли за момент. — Каза, че държи четирима заложници.

— Кои са?

— Кардиналът…

— По дяволите!

— Да. И някакъв свещеник също, Мърфи. И някаква жена, не мога да си спомня името й, дето говореше за мирни преговори. Името й беше във вестниците. Още някаква важна кралска клечка от Англия, Бейкър.

— Исусе Христе! Какво казаха още, Тесик? Мисли.

Тесик изглеждаше, сякаш наистина мисли.

— Чакай да видя… каза, че щял да ги убие, те винаги правят така. Нали така? И щели да изгорят катедралата… Как се пали катедрала?

— С кибрит.

— Не е възможно. Камъкът не гори. Както и да е. Обаче, казват, че вратите са минирани. Мамка им, имам трийсет и пет полицаи от тактическото подразделение и всички са готови да тръгнат. Още дузина са разположени в коридорите към ризницата. И имам тежка машина с двойни колела, от онези, дето прокопават канализационната система. Момчетата са готови да се качат и да разбият вратите. И…

— Забрави!

— Мамка му! Виж, колкото по-дълго чакаш, толкова по-добре се окопава противникът. Факт!

— Къде си научил този факт?

— В морската пехота. Виетнам.

— Аха. Слушай, Тесик! това е центърът на Манхатън, не провинция Фак Лак във Виетнам. Обсадена е огромна катедрала, пълна със съкровища на изкуството, Тесик. И има ЗАЛОЖНИЦИ! Обикновените хулигани не държат заложници, нали? Политиката на полицията е сдържаност, не кавалерийски атаки. Разбра ли?

— Сега е по-различно. Командната верига е прекъсната. Един път, близо до Куанг-Три, докато патрулирах…

— На кого му пука?

Тесик се наежи:

— Дай да ти видя легитимацията.

Бърк извади картата със значката, после я прибра.

— Виж, Тесик. Тези хора, които са обсадили катедралата, не представляват непосредствена заплаха за никого извън нея…

— Стреляха срещу полицейски прожектор. Закачиха знаме на кулата. Може да са червени, Бърк, революционери. Фениани… Какви, по дяволите, са тези фениани?

— Остави това на службите за бързо реагиране и преговарящия за освобождаване на заложниците. Става ли?

— Тръгвам, Бърк. Сега, преди да започнат да стрелят по града. Преди да застрелят заложниците… или да изгорят катедралата.

— Нали е от камък?

— Стой настрана, лейтенант. Аз съм човекът на мястото в момента и ще направя това, което трябва.

Бърк разкопча палтото си и пъхна палци в колана.

— Няма да стане.

Известно време и двамата мълчаха, после Тесик заяви:

— Тръгвам към вратата.

Бърк отговори:

— Опитай!

Кабинетът беше съвсем тих. Само часовникът на полицата над камината цъкаше.

И двамата се отдалечиха от писалището и си обърнаха гръб, защото всеки от тях осъзна, че неразумно бе притиснал другия до стената, а никой от двамата не знаеше какво трябва да направи по-нататък.

Глава 21

Отец Мърфи се обърна към Морийн и Бакстър, които седяха до него на скамейката:

— Искам да разговарям с Негово високопреосвещенство. Ще дойдете ли с мен?

Морийн поклати глава. Бакстър каза:

— След малко ще дойда.

Отец Мърфи прекоси мраморния вход. Коленичи пред трона и целуна епископския пръстен. После се изправи и заговори тихо на кардинала. Морийн ги погледа известно време и се обърна към Бакстър:

— Не мога да остана тук и минута повече.

Той я погледна внимателно. Видя очите й да мятат безумни погледи наоколо, тялото й отново се тресеше. Обгърна раменете й с ръка:

— Наистина трябва да се вземеш в ръце.

— О, върви по дяволите! Как можеш да ме разбереш? За мен това е като да седя в стая, пълна с оживели кошмари.

— Я да видя дали не мога да измоля нещо да пийнеш. Може би имат транквиланти…

— Не! Слушай, боя се от…

— Говори, ако това ти помага.

Морийн се опита да успокои треперещите си нозе.

— Има много неща, от които се страхувам… От него. Флин. Той може… Има силата… Не, не сила… Умение да те накара да направиш нещо, за което после да съжаляваш и да се чувстваш ужасно. Разбираш ли?

— Мисля, че…

— И… тези хора… Те са от моите хора, и все пак не са ми близки. Вече не. Не знам как да се отнасям към тях… Прилича на семейно събрание, на което съм извикана, защото съм направила нещо нередно. Не казват нищо, само ме гледат… — Тя поклати глава. Веднъж влязъл, оставаш докрай. Тя започваше да разбира какво всъщност означава това. То нямаше нищо общо с тях, а с нея. Погледна Бакстър: — Даже и да не ни убият… има по-лоши неща.

Бакстър стисна рамото й:

— Да… мисля, че разбирам.

— Не се изразявам много добре.

Тя познаваше онова пълно потискане на личността, което превръщаше заложниците в зомбита, охотно участващи в драмата. И след това смесените чувства, объркването, вината. Спомни си какво беше казал един психолог: „Ако веднъж си бил заложник, оставаш такъв до края на живота си“. Тръсна глава. Не! Няма да позволи да й се случи. Не.

— Не!

Бакстър стисна дланта й: