Катедралата

— Имаш право. Това стана ли както трябва? Е, да се надяваме, че е така. — Дръпна ключа на часовника и силно тиктакане изпълни влажното пространство. Вдигна очи към нея. — И не забравяй, умнице, че само ти и аз знаем къде точно е сложен експлозивът, което ни дава някакво преимущество и власт над твоя приятел господин Флин. Само ти и аз можем да решим дали ще удължим крайния срок за изпълнението на нашите условия. — Той се изсмя, докато мушкаше часовника в експлозива и го облепваше наоколо. — Но ако полицията ни убие преди това, е, в шест часа и три минути, което случайно съвпада с изгрева на слънцето, ще получат от нас съобщение направо от ада. — Взе малко пръст от земята и я поръси върху пластичния експлозив. — Готово. Сега изглежда съвсем невинно, нали? Помогни ми малко тук — продължи да говори, докато замаскираше експлозива. — Ти си млада. Зная, че не искаш всичко да свърши толкова скоро. Но сигурно имаш някакво силно желание, щом си се забъркала в това. Не си паднала тук от Марс. Планирали сте това повече от година. Ще ми се и аз да бях имал една година, за да помисля. Сега щях да съм си у дома, където ми е мястото. — Вдигна фенерчето и го насочи към лицето й. Яркозелените й очи грееха насреща му. — Надявам се, че тази сутрин внимателно си наблюдавала изгрева. Защото едва ли имаш шанс да видиш следващия.

Патрик Бърк внимателно се подаде от нишата пред бронзовите врати и надзърна нагоре към северната кула. Градинските прожектори около катедралата хвърляха синкавобял отблясък върху наскоро почистената каменна повърхност и развяващото се знаме в зелено и златно. Гледката напомни на Бърк за сградата на Дисни Уърлд. Погледна Южната кула. Вентилационните отвори бяха развити и някакъв мъж гледаше в него през пушка с оптически мерник. Бърк му обърна гръб и видя висок цивилен полицай от подразделението за тактическо наблюдение да бърза към него през лапавицата.

Полицаят се поколеба, после попита:

— Вие сержант ли сте, или по-старши чин?

— Познай!

— Ъ-ъ-ъ…

— Лейтенант от разузнаването.

Полицаят заговори бързо:

— Божичко, лейтенант, моят началник, сержант Тесик, е в дома на енорийските свещеници. Разполага с взвод полицаи и е готов да действа. Иска да атакува вратите с камиони. Не мисля, че е разумно да правим каквото и да е, преди да сме получили заповед.

Бърк бързо прекоси стъпалата и тръгна покрай северната стена на катедралата през градините и терасите, докато стигна до гърба на енорийския дом. Влезе през врата, която водеше към огромен вестибюл. Около трийсет души от подразделението за тактическо наблюдение бяха пръснати навсякъде по стаите и офисите или насядали по стълбищата. Беше елитна част за бързо реагиране. Изглеждаха свежи, млади, едри и нетърпеливи. Бърк се обърна към полицая, който вървеше след него:

— Къде е Тесик?

— В кабинета на главния енорийски свещеник — наклони се към Бърк и рече тихо: — Той малко… лесно се ядосва. Нали разбирате?

Бърк остави полицая в преддверието и бързо се изкачи по стълбището, като мина между двама седящи мъже. На следващата площадка отвори вратата с табела „ГЛАВЕН ЕНОРИЙСКИ СВЕЩЕНИК“.

На бюрото си в средата на голям старомоден кабинет бе седнал монсеньор Даунс. Все още беше облечен с връхното си палто и пушеше цигара. Бърк застана на прага.

— Монсеньор, къде е полицейският сержант?

Монсеньор Даунс вдигна празен поглед:

— Кой сте вие?

— Бърк. Полиция. Къде е?…

Монсеньор Даунс заговори отнесено:

— О, да. Познавам те. Приятел си на отец Мърфи… Видях те миналата нощ в „Уолдорф“… Морийн Малоун… ти беше…

— Да, сър. Къде е сержант Тесик?

Зад двойната врата вдясно от Бърк дойде плътен глас:

— Тук съм. Вътре.

Бърк мина през вратата в голям вътрешен офис с камина и книжни лавици. Сержант Тесик седеше на огромно писалище в дъното.

— Бърк. Отдел разузнаване. Изведете хората си от този дом и ги изпратете на улицата, където им е мястото. Помогнете да бъде овладяно безредието.

Сержант Тесик се изправи, бавно разгъвайки огромното си тяло, високо шест и половина фута, и тежащо, според Бърк, повече от сто кила. Тесик попита:

— Умрял ли е някой, че точно теб са оставили да се разпореждаш?

Бърк затвори вратата зад гърба си.

— Комисар Дуайър наистина е мъртъв. Инфаркт.

— Чух. Това обаче не те прави полицейски комисар.

— Не, но временно ще се задоволите с мен. — Бърк влезе по-навътре в стаята. — Не се опитвай да се възползваш от цялата каша, Тесик. Не се прави на мъж, когато става въпрос за живота на други хора. Нали си чувал поговорката: „Когато гражданин е в беда, той вика ченге; Когато ченге е в беда, вика службите за бързо реагиране“.

— Използвам правото, което се нарича лична инициатива, лейтенант. Смятам, че преди тези копелета да са се окопали…

— На кого се обади? Кой ти е дал заповеди?

— Аз си ги давам.

— Много лошо.

Тесик продължи, без да показва притеснение:

— Никъде не мога да открия свободна линия.

— Опита ли на „Пълийс Плаца“?

— Казах ти, не мога да се свържа. Това е революция, по дяволите! Разбираш ли? — Той млъкна, после продължи: — Работи само вътрешният телефон за връзка с катедралата… Говорих с някакъв…