Катедралата

Шрьодер тихо изпусна въздуха от дробовете си. — Пред нас стоят вашите искания и списъкът на хората от Северна Ирландия, които желаете да освободим. Искаме да знаете, че наша основна грижа е безопасността на заложниците…

— Не забравяйте катедралата! Подготвили сме нейното изгаряне.

— Да, но сме загрижени и за човешкия живот.

— Съжалявам за коня.

— Какво? А, да. Ние също. Но никой друг, никой човек, не е убит, така че да се постараем нещата да останат такива.

— Значи комисар Дуайър се чувства по-добре?

Шрьодер метна мълниеносен поглед към Бърк и покри с ръка микрофона:

— Какво, по дяволите, си му казал за Дуайър?

— Правило номер едно: истината.

— Мамка му! — Шрьодер свали ръката си от микрофона: — Комисарят почина от естествена смърт, сър. Никой не е убит. — Той отново натърти: — Нашата цел да съхраним човешкия живот…

— Значи мога да подпаля катедралата, след като получа онова, което искам?

Шрьодер отново огледа стаята. Всички се бяха привели напред в столовете си. Цигарите бълваха дим в тишината.

— Не, сър. То ще бъде углавно престъпление. Нека да не усложняваме проблема.

— Не виждам никакъв проблем. Просто направете, което искам.

— Заложниците добре ли са?

— Казах на Бърк, че са добре. Щом съм се ангажирал с нещо, значи наистина е така.

— Просто исках всички тук да се уверят. При мен има много хора, господин Макмейл, те искат да чуят какво казвате. Главният енорийски свещеник на катедралата е тук. Той е силно обезпокоен за кардинала и останалите. Всички разчитат на вас да не допуснете косъм да падне от главата им. Слушайте, не е ли възможно да чуем заложниците? Бих искал…

— Може би по-късно.

— Добре. Хубаво. Съгласен съм. Слушайте, искам да говоря с вас за този прожектор. Било е потенциално опасно действие…

— Не и ако в камбанарията стои шампионът по стрелба на графство Антрим. Не включвайте повече прожектори!

— Да, сър. По-нататък ако искате нещо, само ме попитайте. Опитвайте се да не поемате нещата в свои ръце. Понякога е по-лесно, ако помолиш.

— Ще се опитам да го запомня. Откъде точно се обаждате?

— От кабинета на главния енорийски свещеник.

— Браво. Не е лошо да стоиш по-близо до центъра на събитията.

— Ние сме точно в центъра.

— Ние също. Добре, трябва да се погрижа за някои неща. Не ми се обаждайте през минута под някакъв претекст. При следващото обаждане искам да чуя, че трите правителства и двете организации, които са включени, са съгласни да започнем уговарянето на подробностите по прехвърлянето на освободените затворници.

— Това може да отнеме известно време. Бих искал да се обаждам, за да съобщавам как се развиват нещата.

— Не ме прави на глупав.

— Аз съм тук, за да помагам.

— В такъв случай можеш да започнеш с изпращане на ключовете.

— Ключовете? — той погледна монсеньор Даунс, който кимна.

Флин поясни:

— Всички ключове на катедралата, не на града. Изпратете ги веднага по лейтенант Бърк.

Шрьодер отказа:

— Не съм сигурен, че ще мога да открия някакви ключове…

— Не ми пробутвай тези лайна, капитане! Искам ги тук до десет минути, или ще срина до основи олтара на светото причастие. Кажи това на Даунс и той ще извади всички ключове, с които разполага, и още сто, с които не разполага.

Монсеньор Даунс дойде до писалището силно развълнуван. Шрьодер изтърси бързо в микрофона:

— Добре. Изглежда беше станало някакво недоразумение. Монсеньор ме информира, че има пълен комплект с ключове.

— Знаех си, че ще ги откриете. Изпратете ни още четирийсет и пет порции солено месо и зеле за вечеря. Искам да бъдат приготвени от… момент, да се допитам до американския си приятел. — Последва кратко мълчание, после Флин продължи: — От ресторанта на Джон Барликорн на източната Четирийсет и пета улица. Донесете содени питки, кафе и чай. И някакъв сладкиш, ако нямате нищо против. Аз ще платя сметката.

— Ще се погрижим за поръчката… също и за сметката.

— Капитане, преди да изтече тази нощ, в касата на града няма да има пари даже за чаша бира. Аз ще платя храната.

— Да, сър. Има още нещо. За този краен срок… Създадохте ни няколко проблема, които може да отнемат малко по-дълго време…

Гласът на Флин стана войнствен:

— Никакво удължаване! Гледайте затворниците от списъка да бъдат освободени и да се намират в Дъблин, когато първите лъчи на слънцето проникнат през прозорците на олтара на Дева Мария. В зори, или всички умират, Шефер!

— Шрьодер. Вижте…

— Не ме интересува кой си. Честит празник на Свети Патрик, капитане. Напред, Ирландия!

Последва щракване и в стаята се чу бръмченето на телефонния сигнал. Капитан Шрьодер остави слушалката, изключи високоговорителите и запали отново пурата си. Не беше минало добре. И все пак чувстваше, че се е оправял и с по-твърди мъже от Флин. Може би никога толкова добре изразяващи се, но със сигурност по-луди.

Продължи да си напомня две неща. Едното, никога не беше претърпявал провал. Другото, никога не беше се провалял при уговарянето на отсрочка. Голяма част от успеха в първото се дължеше на успеха на второто. Той огледа смълчаната група около себе си.

— Този ще се окаже труден. Допадат ми, когато са такива.