Катедралата

— Чакай, Мъри. Слушай… Ако Олбъни поеме разходите по тази операция? Искам да кажа… Божичко, но това ще струва на града милиони! Ще се погрижа за това и ще издействам Вашингтон да даде още малко. Ще кажа, че е от международно значение, което си е истина, като парите, отпускани за охрана на посолствата. Става ли?

Кметът спря слизането си по стъпалата и се обърна към губернатора. Усмихна се насърчително. Губернаторът продължи:

— Ще платя всичко, ако ми позволиш да изпратя свои хора, трябва да демонстрирам присъствието на щатската управа тук. Нали разбираш? Какво ще кажеш, Мъри?

Кметът отговори:

— Парите трябва да се изплатят на града в срок от трийсет дни след представяне на сметката за разходите.

— Имаш го.

— Включително извънредния и редовно положения труд на всички служби, които са включени, в това число полиция, пожарна и останалите общински звена, докато трае обсадата; също и разходите, направени впоследствие.

— Добре.

— Включително разходите за ремонт на общинска собственост и сумите за подпомагане на частни лица и бизнесмени, които претърпят загуби.

Губернаторът преглътна.

— Разбира се.

— Но само 69-и полк. Никакви други гвардейски единици и никаква щатска полиция, моите момчета не се разбират с тях.

— Нека да изпратя щатската полиция в други избирателни райони, за да се запълни вакуумът от командироването на редовните полицаи в Манхатън.

Кметът поразмисли, после кимна и се усмихна. После подаде ръка и губернаторът я стисна. Кметът Клайн каза високо, така че да чуят хората в коридора под тях:

— Господин губернатор, бих желал да свикате 69-и полк и щатската полиция.

Полковник Денис Лоугън седеше начело на масата в оръжейната зала на 69-и полк на авеню „Лексингтън“. Над сто офицери, подофицери и цивилни лица седяха или стояха прави в голямата зала. Всички бяха почти или напълно пияни. Самият Лоугън се чувстваше леко замаян. Настроението тази година не беше много приповдигнато, забеляза той. В залата цареше потиснатост, в резултат на съобщенията за безредиците в центъра на града. Един сержант се приближи до Лоугън с телефон и включи апарата в жака.

— Господин полковник, губернаторът е на телефона.

Лоугън кимна и се поизправи. Пое слушалката и погледна майор Коул:

— Полковник Лоугън на телефона, сър. Честит празник, господин губернатор.

— Страхувам се, че денят не е честит. Група ирландски революционери са завзели катедралата „Свети Патрик“.

Полковникът почувства тежест в гърдите си и всяка част от тялото му, освен гърлото, се обля в пот.

— Да, сър.

— Свиквам 69-и полк.

Полковник Лоугън се огледа. Повечето от офицерите и подофицерите се олюляваха, няколко се бяха проснали на масите. Съставът вече си бе отишъл по домовете или беше пръснат по кръчмите.

— Полковник?

— Да, сър.

— Пълно бойно снаряжение, екипировка за овладяване на улични безредици, оръжие с бойни патрони.

— Да, сър.

— Сборен пункт пред резиденцията на кардинала на Медисън. Там очаквайте следващите заповеди. Не се бавете!

— Да, сър.

— Готов ли е 69-и, полковник?

Лоугън понечи да каже нещо разумно, после се изкашля:

— Ирландските бойци са винаги готови, господин губернатор!

— Говори капитан Берт Шрьодер от полицейското управление на Ню Йорк. — Шрьодер се пресегна и завъртя копчетата, с които се включваха високоговорителите в двете резиденции.

Глас с ирландски акцент прогърмя в стаята и отекна във външния офис, който веднага стихна.

— Защо се забавихте толкова?

Бърк кимна:

— Това е той.

Шрьодер заговори тихо, любезно, с тон, предназначен да успокоява:

— Нещата са малко объркани, сър. С кого?…

— Фин Макмейл, водач на фенианите. Казах на сержант Тесик и лейтенант Бърк, че искам да говоря с някой от по-висок ранг. Засега съм стигнал само до капитан.

Шрьодер даде стандартния си отговор:

— Всички, с които бихте желали да разговаряте, са тук. Слушат разговора ни по високоговорители. Чувате ли ехото? Решихме аз да говоря от името на всички, за да избегнем объркването. Те ще предават съобщенията си чрез мен.

— Кой сте вие?

— Човек, който има известен опит в тези неща.

— Интересно. Присъстват ли представители на британското, ирландското и американското правителство?

— Да, сър. Комисарят на полицията, кметът и губернаторът също са тук.

— Подходящ ден избрах за тази работа, нали?

Бърк се обърна към Шрьодер:

— Забравих да ти кажа, че има чувство за хумор.

Шрьодер рече в микрофона:

— Да, сър. А сега нека да се захващаме за работа.

— Нека се върнем малко назад и да установим правилата, капитане. Всички ли поддържат контакт със своите столици?

— Да, сър.

— Свързахте ли се с Червения кръст и Амнести Интърнешънъл?

— Направено е, сър.

— И вие сте говорителят?

— Да, сър, така се избягва объркването. Смятам, че ще установите колко по-приемливо е това. — Шрьодер стоеше на тръни на ръба на стола си. Беше най-трудната част — да убедиш някой побъркан лунатик, че е по-добре да говори с тебе, отколкото с президента на Съединените щати или с кралицата на Великобритания. — Сега, ако вече можем, да започваме…

— Добре, ще видим.