Катедралата

— Потърси пистолета му — нареди Хики. Морийн дръпна за последно експлозива, после заобиколи колоната, докато стигна до стената, която я делеше от ризницата. Подпря се до нея с дясното си рамо и запълзя, като търсеше с опипване някакъв отвор. Тръби и поводи минаваха през нея, но нямаше достатъчно място, за да мине човек. Отново чу гласът на Хики:

— Морийн, мила, Франк се чувства малко по-добре. Всичко е простено, скъпа. Дължим ти признание, имаш добро сърце. Хайде! Да се качваме нагоре, да се измием хубавичко и да изпием по чаша чай. Морийн видя една, после две, после три светлини, които започнаха да се приближават към нея. Хики й говореше:

— Морийн, намерихме пистолета на Франк, така че знаем, че не си въоръжена. Играта свърши. Ти се справи добре. Няма от какво да се срамуваш. Франк ти дължи живота си и няма да има възмездие, Морийн. Само викни и ние ще те заведем обратно. Имаш думата ни, няма да ти сторим нищо.

Морийн се сгуши до стената. Знаеше, че Хики говори истината. Галахър й беше длъжник. Нямаше да и направят нищо, докато той е жив. Беше едно от правилата. Старите правила, на Хики и на нея. Обаче не бе сигурна за Мегън.

Инстинктите й подсказваха, че всичко е приключило — трябва да се предаде, докато все още е в сила обещанието да не я убиват. Беше изморена и измръзнала, всичко я болеше. Светлините се приближиха. Тя отвори устата си да говори.

Глава 39

Инспектор Лангли четеше книгата за посещения на монсеньор Даунс.

— Мисля, че добрият отец е развличал фенианите като гости няколко пъти… без да знае, разбира се. Шрьодер го погледна. Никога не би му хрумнало да рови в книжата на друг човек. Ето защо някога беше толкова некадърен детектив. Лангли, от своя страна, би претършувал и джоба на кмета само от любопитство. Отвърна язвително:

— Нали не искаш да кажеш, че подозираш монсеньор Даунс?

— Не съм и помислял такова нещо — усмихна се Лангли.

Белини се извърна от прозореца и погледна Шрьодер:

— Не беше нужно да се подмазваш толкова. Имам предвид онова с отправянето на апел и останалия боклук.

Шрьодер почувства страхът му да се превръща в гняв.

— За Бога, това е само номер. Чувал си ме да го прилагам стотици пъти.

— Да, но сега беше искрен.

— Върви по дяволите!

Белини сякаш се опитваше да се пребори с нещо. Наведе се напред с ръце върху бюрото на Шрьодер и каза тихо:

— Аз също се страхувам. Мислиш ли, че искам да изпратя хората си там? Мили Боже, Берт, аз също ще вляза. Имам жена и деца. Но, за Бога, човече, с всеки изминал час, през който шикалкавиш, е за тях още една възможност да затегнат защитата си. Всеки час съкращава времето до зори, когато трябва да нападна. А не искам да ги нападна в зори, в последен отчаян опит да спася заложниците и катедралата, защото те знаят, че следва да го направя в зори, ако не получат което искат. Шрьодер не отместваше очи от Белини, но не отговаряше. Белини продължи и гласът му стана още по-рязък:

— Докато съобщаваш на онези важни клечки, че можеш да го направиш, те ще продължават да ме мотаят. Признай, че не можеш да се справиш, и ме остави… Остави ме да убедя себе си, че трябва да го направя — той почти прошепна, — не искам да се потя в неведение, Берт. И на момчетата не им харесва… Трябва да знам.

Шрьодер отговори механично:

— Правя всичко стъпка по стъпка. Стандартните процедури. Да се стабилизира ситуацията, да се поддържа диалогът, да ги успокоя, да получа отсрочка…

Белини удари с юмрук по бюрото и всички присъстващи се стреснаха.

— Даже и да получиш отсрочка, колко ще трае тя? Един час? Два часа? Тогава ще се наложи да нападам на дневна светлина, докато ти стоиш тук, до прозореца, пушиш пура и гледаш как ни избиват.

Шрьодер се изправи, лицето му се кривеше в нервни тикове. Опита се да се сдържи, но думите излязоха сами:

— Ако се наложи да тръгнеш, ще вървя до теб, Белини. Крива усмивка мина по лицето на Белини. Той се обърна към Лангли и Шпигел, после отново погледна

Шрьодер.

— Да не забравиш, капитане?

Обърна се и излезе от стаята. Лангли го изчака да затвори вратата, после каза:

— Беше глупаво, Берт.

Шрьодер установи, че ръцете и краката му треперят, и седна. После бързо се изправи и рече пресипнало:

— Наблюдавайте телефона. Трябва да изляза за малко… до тоалетната.

Той тръгна бързо към вратата. Шпигел промърмори:

— Аз също му нанесох няколко удара под кръста. Лангли погледна към Шпигел. Тя каза:

— Хайде, кажи ми, че съм кучка.

Той отиде до бюфета и наля чашка шери. Нямаше намерение да нарича помощничката на кмета „кучка“. Тя приближи до него, протегна се и взе чашата от ръката му. Пийна и му я върна. Лангли си помисли: ето, пак го направи. Имаше нещо неловко интимно и едновременно с това дразнещо агресивно в собственическото отношение, което проявяваше към него.

Робърта Шпигел тръгна към вратата.

— Да не направиш някоя глупост като Берт.

Той вдигна изненадано глава. Неочаквано го попита:

— Женен ли си? Разведен… разделен… ерген? — Да.

Тя се засмя.

— Наглеждай стоката! Доскоро — и излезе. Лангли погледна петното от червило върху чашата