Катедралата

си и я остави. Кучка! Отиде до прозореца. На перваза Белини беше оставил бинокъл. Лангли го вдигна и видя ясно мъжа в камбанарията. Ако Белини нападне, той щеше да е един от първите убити. Чудеше се дали мъжът го знае. Разбира се, че знае. Човекът го забеляза и вдигна своя бинокъл. Двамата се гледаха няколко секунди. Младежът вдигна ръката си за поздрав. Лицата на всички ирландци от ИРА, които Лангли беше познавал, сега се сляха в това лице — младите романтици, ветераните от старата ИРА като Хики, отиващите си „официални“ като Фъргюсън, хладнокръвните „временни“, а сега и фенианите — по-луди от временните, по-лоши от най-лошите… Беше убеден, повечето от тях бяха започнали живота си като приятни малки момченца и момиченца, облечени в миниатюрни роклички и костюмчета за неделната

служба. В някакъв момент обаче, всичко тръгваше наопаки. Но може би тази нощ щяха да успеят да повалят с един удар най-опасните луди. Да посекат кълновете още тук. Никак не му се искаше да си има работа с тях по-късно.

Лангли свали бинокъла и се дръпна от прозореца. Къде, по дяволите, се бавеше Бърк? Усещаше неприятно преобръщане в стомаха си. Сякаш преживяваше пренасяне. По някакъв начин се чувстваше, сякаш е там вътре с тях.

Морийн гледаше как светлината се приближава и почти я посрещна с радост, нея и увещаващия глас на Хики, след като сетивата й ги бяха загубили за толкова дълго. Хики викна отново:

— Знам, че си уплашена, Морийн. Просто си поеми дъх и извикай!

Тя едва не го направи, но нещо я възпря в последния момент. Поредица от объркани мисли се залутаха в ума й — Брайън, Харолд Бакстър, абатство Уайтхорн, мъртвешкото лице на Франк Галахър. Чувстваше, че плува в някакво море от мъгла — без котва, с лъжливи маяци и измамни пристанища. Опита се да отхвърли летаргията и да мисли ясно, да си припомни основната цел — свободата. Свобода от Брайън Флин, свобода от всички хора и неща, които я караха да се чувства виновна и задължена цял живот. Ако веднъж си бил заложник, оставаш такъв за цял живот. Тя се бе превърнала в заложница на Брайън Флин, дълго преди той да опре пистолет в тила й. Беше станала заложница на всичките си колебания и на обстоятелствата, откакто се помнеше. Но сега за първи път се чувстваше по-малко заложница и по-малко предателка. Чувстваше се като беглец от един безумен свят, отърсваше се от едно състояние на духа, което беше далеч по-лош затвор от Лонг Кеш. Веднъж влязъл, оставаш докрай. Глупости! Запълзя отново покрай стената на основата.

Хики извика:

— Морийн, виждаме, че се движиш. Не ни карай да стреляме.

Отвърна:

— Знам, че не сте намерили пистолета на Галахър, защото е у мен. Внимавайте аз да не ви застрелям!

Чу ги да си разменят реплики, след което светлините угаснаха. С усмивка си помисли как и най-простите трикове действат, когато хората са уплашени. Продължи да пълзи.

Стената започна да извива и тя разбра, че сега се намираше под покритата вътрешна галерия. Някъде на отсрещния край на основата беше разкопаното подземие под външните тераси, което извеждаше към енорийския дом.

Под тънкия слой пръст скалистият терен на Манхатън се издигаше и слизаше. Таванът над нея сега бе само на около четири фута и тя постоянно удряше главата си в тръбите. При ударите проводите издаваха звук, който отекваше като барабан в студения неподвижен въздух. Неочаквано на известно разстояние от нея фенерчетата светнаха отново. Гласът на Мегън извика:

— Намерихме пистолета, Морийн. Ела към нас или ще стреляме. Това е последният ти шанс.

Морийн виждаше светлите кръгчета, които я търсеха. Не можеше да каже дали са намерили пистолета или не, но знаеше, че не е у нея. Запълзя по корем като командос, залепила лице до земята.

Светлините започнаха да се събират около нея. Хики се обади:

— Ще броя до десет. След това примирието свършва. Започна да брои. Морийн спря да пълзи и застина на място, притисната до стената. Кръв и пот обливаха лицето й, в краката и ръцете и се бяха набили малки камъчета. Затаи дъх и се ослуша да чуе звук от подземния коридор, който беше само на няколко фута от нея. Потърси с очи светла цепнатина, опита се да долови някакво течение, което да идва от другата страна, после прокара пръсти по каменната основа. Нищо. Започна да се движи отново. Гласът на Хики извика:

— Морийн, ти си безсърдечно момиче, щом караш стар човек като мен да пълзи в тази влага. Така ще настина и ще умра. Нека да се връщаме и да се сгреем с чай!

Лъчите постоянно минаваха над нея и всеки път тя замръзваше до пръстта. Изглежда не можеха да видят начерненото и лице в тъмнината. Забеляза, че стената извива отново и после свършва. Под прав ъгъл оттам започваше тухлена стена и реши, че тя не е носеща, а само преграда, зад която няма носеща стена. Изправи се на колене, вдигна ръка нагоре и напипа тясна празнина под бетонния таван. Притисна лице до нея, но не видя светлина от другата страна. Не чу шум, не усети и въздушно течение. И все пак беше сигурна, близо е до някакъв изход.

Чу се глас. Беше Галахър: