— Хей, монахо, стари негоднико… — с цял глас рече престъпникът.
Тихо го помолих да не говори толкова високо. Както можеше да се очаква от такъв мошеник, Басарио страшно се развесели.
— Преди имаше мъж — накрая отвърна той. — Но бракът им свърши преди много луни, още преди пристигането на златоядците. Съпругът й се казваше Хуарка, многообещаващ млад воин, и бракът им — доколкото може да е един уреден брак — се смяташе за много сполучлив. Ала малцина знаеха, че Хуарка изпада в пристъпи на ярост. След раждането на сина им той започнал жестоко да бие Лена. Казват, че търпяла, за да защити Мани от бащиния му гняв. Явно успяла. Хуарка нито веднъж не посегнал на момчето.
— Защо не го е напуснала? — попитах аз. — В края на краищата, тя е княгиня на вашия народ…
— Хуарка заплашвал да убие момчето, ако Лена разкрие нещо.
Мили Боже, помислих си аз.
— И какво станало после?
— Всичко излезе наяве съвсем случайно. Един ден Ренко неочаквано се отбил при Лена и я заварил свита в ъгъла, притиснала сина си към гърдите. От очите й се стичали сълзи и лицето й било окървавено и насинено.
Хуарка незабавно беше арестуван и осъден на смърт. Мисля, че са го хвърлили в яма с два гладни ягуара. — Басарио поклати глава. — Монахо, мъжът, който бие жена си, е най-долен страхливец. Според мен Хуарка си е получил заслуженото.
Оставих Басарио да работи и се оттеглих в един от ъглите на цитаделата, за да се приготвя за предстоящата задача.
Скоро Ренко дойде при мен. Все още носеше испанските дрехи, които преди много седмици беше откраднал от затвора — кафяв кожен елек, бели панталони и високи до коленете кожени ботуши. Веднъж ми бе казал, че това облекло много му помогнало по време на тежкото ни пътуване през джунглата.
Той нарами колчана си и закопча колана на пояса си.
— Ренко? — обърнах се към него аз.
— Да?
— Защо Басарио беше в затвора?
— А, Басарио… — тъжно въздъхна князът.
Зачаках го да ми обясни.
— Ако щеш вярвай, някога Басарио беше княз — отвърна Ренко. — Дълбоко уважаван млад княз. Баща му беше императорски каменоделец, блестящ строител и ваятел, най-почитаният инженер в империята. Скоро и Басарио наследи качествата му в занаята. На шестнайсетгодишна възраст той беше надминал баща си, въпреки че баща му беше човекът, който строеше цитадели за сапа инка!
Но Басарио беше безразсъден. Чудесен спортист, несравним стрелец с лък, ала като мнозина като него, склонен да пие, да играе комар и да се забавлява с хубавите девойки от по-бедните квартали на Куско. За негово съжаление обаче, в хазарта нямаше такъв успех като с жените. Натрупа огромен дълг и след като вече не можеше да го изплати, мошениците, на които беше Длъжник, решиха да използват дарбата му.
— Как?
— Като правеше копия на прочути статуи и безценни съкровища. От смарагд или злато, от сребро или от нефрит — Басарио можеше да фалшифицира дори най-сложното произведение.
Щом направеше копие на известен идол, неговите другари влизаха с взлом в дома на собственика на оригинала и го подменяха с фалшификата.
Това продължи близо година и престъпниците печелеха огромни богатства. Докато един ден бяха хванати в дома на братовчеда на сапа инка.
Скоро се разкри и ролята на Басарио. Пратиха го в Затвора и цялото му семейство беше опозорено. Баща му беше свален от поста императорски каменоделец и лишен от всичките си титли. Моят брат, сапа инка, заповяда семейството му да бъде прогонено от дома си в императорския квартал в един от бордеите на Куско.
Мълчаливо слушах разказа му.
— Аз смятах, че наказанието е прекалено сурово и го казах на брат си — продължи Ренко, — но той искаше Басарио да послужи за пример на всички и не взе под внимание молбите ми.
Князът хвърли поглед към Басарио, който работеше в ъгъла на цитаделата.
— Някога той беше благороден младеж. Имаше си пороци, да, но въпреки това беше благороден. Затова когато ме натовариха със задачата да спася идола от Кориканча, аз си спомних за дарбата му. Защото щом престъпниците от Куско можеха да използват способностите му за собствените си цели, същото можех да направя и аз, за да спася Духа на народа.
След известно време Басарио довърши копието на идола и заедно с оригинала го донесе на Ренко.
Князът постави двете скулптури пред себе си. Аз ги погледнах над рамото му. И наистина, майсторството на Басарио беше такова, че не можех да различа истинската от фалшивата.
Той отново се оттегли в ъгъла си и започна да си събира багажа — меча, колчана и лъка си.
— Къде си мислиш, че отиваш? — попита Ренко.
— Тръгвам си — просто отвърна Басарио.
— Но аз имам нужда от помощта ти — рече князът. — Според Вилкафор камъкът на входа на храма бил толкова тежък, че се наложило да го бутат десет души. Ако искам да го върна на място, и аз ще се нуждая от толкова хора.
— Мисля, че направих повече, отколкото се изискваше от мен, знатни княже — каза Басарио. — Избягах от Куско, прекосих планината, бродих из опасни гори. И през цялото време дялах фалшификата. Не, аз изпълних своята част от сделката и си тръгвам.
— Нямаш ли дълг към своя народ?