Храмът на инките

В скалата от лявата ни страна имаше пътека — пътеката, която Вилкафор беше наредил на строителите си да изсекат. Тя се извиваше по вътрешната страна на цилиндричния кратер и обикаляше около каменния пръст.

Ренко бавно се заизкачва по нея с идола в ръце. Котките го последваха. Ние с воините тръгнахме след тях.

След известно време доближихме въжен мост, който висеше над кратера и свързваше пътеката с каменния пръст в центъра.

Погледнах към каменната кула от отсрещния край на бездната.

На върха й, заобиколена от ниско изсечени храсти, имаше величествена стъпаловидна пирамида като онези в земите на ацтеките. Отгоре й се издигаше квадратно светилище.

Ренко пръв пресече моста. Рапите го последваха една по една. После минаха воините, накрая — аз.

Когато се озовах на отсрещната страна, аз се изкачих по широко каменно стълбище и излязох на обширна площадка. В края й се намираше порталът на храма.

Широк и мрачен, квадратен и заплашителен, той зееше отворен, сякаш предизвикваше всеки да влезе.

С мокрия идол в ръце, Ренко приближи входа.

— Воини — твърдо каза той, — застанете до камъка.

Седмината воини и вашият покорен слуга забързахме към плочата отстрани на зейналия портал.

Ренко се появи на прага и отново намокри камъка, за да го накара да продължи мелодичната си песен.

Котките стояха пред него и хипнотизирано гледаха идола.

Ренко влезе в храма.

Те го последваха.

Князът пристъпи още по-навътре и първата рапа се вмъкна след него.

Още една крачка.

Втора котка, после трета и четвърта.

Ренко изля целия остатък от водата върху камъка и с последен тържествен поглед към най-скъпоценното притежание на неговия народ го хвърли в тъмните дълбини на храма.

Котките се спуснаха след идола.

— Бързо, плочата! — извика Ренко и изскочи навън. — Затворете портала!

Ние едновременно напрегнахме мишци.

Камъкът глухо затътна.

Ренко застана до мен и също започна да бута плочата. Камъкът бавно се плъзгаше напред. Още малко… Още съвсем малко…

Ренко — изведнъж се разнесе някакъв глас.

Женски глас.

Двамата с княза едновременно се обърнахме.

И видяхме Лена в края на площадката.

— Лена, какво правиш тук? — попита Ренко. — Нали ти казах да…

В този момент някой грубо я блъсна на земята. Внезапно видях на каменните стъпала зад нея едрата фигура на мъж и кръвта ми се вледени.

Това беше Ернандо Писаро.

От гъсталака зад Лена се изсипаха двадесетина конквистадори, разгърнаха се на площадката и насочиха мускетите си към нас. Факлите им осветяваха всичко наоколо.

Придружаваха ги трима тъмнокожи местни, от бузите на които стърчаха дълги парчета кокал. Чанки. Следотърсачите, с чиято помощ Ернандо ни бе проследил до Вилкафор.

И накрая се появи друг тъмнокож мъж, най-зловещ от всички. По-висок от другите, по-едър, с дълга сплъстена черна коса, която се спускаше до раменете му. От лявата му буза също стърчеше парче кокал.

Това бе Кастино. Жестокият чанка от същия затвор, в който беше лежал Ренко, онзи, който бе чул князът да казва, че идолът е в Кориканча.

Конквистадорите и чанките образуваха широк кръг около нас.

И тогава забелязах колко мръсни изглеждат всички. Целите бяха покрити с кал. И изтощени до смърт.

По това разбрах, че са последните оцелели от стоте души на Ернандо. По време на похода им през планината и джунглата другарите им бяха измрели. От болести, глад или просто от изнемога.

Това беше всичко, останало от войската му. Двадесет души.

Ернандо пристъпи напред и грубо изправи Лена на крака. Повлече я със себе си, приближи се до храма, изправи се пред Ренко и надменно го погледна. Капитанът бе цяла глава по-висок от него и два пъти по-широк в раменете. Той силно блъсна Лена в ръцете на княза.

Боязливо се озърнах към портала.

Пролуката между камъка и входа бе достатъчно голяма за котките.

Лошо.

Ако идолът изсъхнеше и престанеше да пее, рапите щяха да излязат от транса и…

— Най-после се срещаме — каза на испански Ернандо. — Прекалено дълго бягаш от мен, млади княже. Ще умреш бавно.

Ренко не отговори.

— А ти, монахо — обърна се към мен капитанът. — Ти си предател на страната си и на своя Бог. Затова ще умреш още по-бавно.

Опитах се да скрия страха си.

Ернандо отново погледна Ренко.

— Идолът. Дай ми го.

Князът дори не мигна. Просто бавно бръкна в торбата на пояса си и извади фалшивия идол.

Очите на Ернандо блеснаха. От устата му едва не потече слюнка.

— Дай ми го.

Ренко пристъпи напред.

— На колене.

Въпреки унижението, младият ми спътник коленичи и поднесе идола на Ернандо.

Капитанът го взе с алчно изражение на лицето и впери очи в толкова дълго търсената си плячка.

След малко вдигна поглед и се обърна към един от хората си.

— Сержант.

— Да? — отвърна най-близкият до него войник.

— Убийте ги.

Ръцете ми бяха завързани с дълго въже. Тези на Ренко също.

Двама испански войници откъснаха Лена от брат й и я отведоха с отвратителни намеци за това какво ще направят с нея, след като ние с Ренко умрем, намеци, които не смея да повтарям тук.

Накараха ни да коленичим пред голям правоъгълен камък в средата на площадката — камък, който приличаше на нисък олтар.

Испанският сержант застана до мен с извадена сабя.