Храмът на инките

Седмината воини на инките бяха избегнали котките с помощта на маймунската урина, с която бяха намазани телата им, и се биеха с останалите от моите сънародници. Някои от тях паднаха, улучени от мускети, други атакуваха противниците си с камъни и всякакви други оръжия, до които успееха да се доберат. Въпреки всички убийства, които бях видял по време на пътуванията си из Нова Испания, никога не бях присъствал на такова невъобразимо кръвопролитие.

До мен кръстосваха мечове Ренко и Кастино. Чайката, поне с две глави по-висок от моя храбър спътник, стискаше оръжието си с две ръце и нанасяше на княза мощни удари.

Ала Ренко се защитаваше майсторски — с една ръка, точно както го бях учил — и танцуваше в калта като класически испански фехтовач, поддържайки равновесие, докато отстъпваше към гъсталака.

Когато най-после успях да освободя лявата си китка от въжето и се изправих, разбрах колко добър ученик е бил Ренко. Стана ми ясно, че отдавна е надминал учителя си.

Той владееше меча съвършено и парираше всеки удар на Кастино.

Стоманените оръжия на двамата мъже звънтяха и хвърляха искри.

Кастино замахваше, Ренко парираше. Кастино нападаше, Ренко танцуваше.

После Кастино нанесе дяволски удар, толкова мощен и бърз, че щеше да отсече главата на всеки обикновен човек.

Ала не и на Ренко.

Рефлексите му бяха невероятни. Той се приведе, скочи напред върху една ниска скала, хвърли се във въздуха, за да компенсира разликата в ръста, острието му изсвистя и преди да разбера какво става, видях мечът му да се забива хоризонтално в дънера зад тила на Кастино.

Чанката просто застина на мястото си със зяпнала уста и широко отворени очи. Миг по-късно оръжието се изплъзна от пръстите му.

После цялото му тяло просто се свлече под грозната му глава.

Ренко го беше обезглавил!

Едва не изръкоплясках.

По-точно щях да изръкопляскам, ако нямах по-важна работа.

Обърнах се да огледам бойното поле около себе си.

По цялата площадка се водеха отделни битки — ала единствените очевидни победители изглежда бяха рапите.

И тогава видях идола.

Истинският идол.

Той лежеше на прага на портала, точно там, където по-рано го бе пуснала котката.

С все още завързаното за дясната ми китка въже, дълго около две крачки, аз грабнах от земята меч и факел и се втурнах към храма сред звън на остриета и викове на умиращи конквистадори.

Стигнах до портала, паднах на земята до идола и го хванах…

… точно когато един от испанските войници се блъсна в мен изотзад и двамата полетяхме в мрачния тунел!

Затъркаляхме се по широки каменни стъпала в купчина от ръце, крака, идол и факел.

Стигнахме до края на стълбището. Намирахме се в тъмен каменен проход.

Моят противник пръв се изправи и застана пред малка ниша в стената. Аз все още бях проснат по задник на пода с идола в скута ми.

Докато испанецът стоеше пред мен, видях смарагда да виси на шията му и веднага го познах. Това беше жилавият възрастен войник, който по-рано бе взел безценния камък на Ренко.

Старата лисица изтегли меча си и го вдигна високо. Аз бях напълно беззащитен.

В този момент с ужасяващо могъщ рев нещо много голямо скочи над главата ми изотзад и с невероятна скорост се блъсна в конквистадора.

Рапа.

Котката се стовари отгоре му с такава сила, че той полетя назад в нишата. Главата му се удари в стената и просто избухна, спука се като яйце и от дупката на тила му изригнаха отвратителни пръски кръв и мозък.

Жилавият стар войник се строполи в нишата, ала бе мъртъв, още преди да падне на пода.

Котката започна да го разкъсва, размахвайки опашка насам-натам.

Възползвах се от възможността, грабнах идола и се затичах нагоре по стълбището.

Изскочих навън и благодарих на Господ, че отново съм избегнал смъртта.

Но радостта ми не продължи много. Едва бях излязъл от портала, когато чух някъде иззад себе си остро изщракване, последвано от дрезгав вик:

— Монахо!

Обърнах се.

И видях Ернандо Писаро, който стоеше пред мен с пистолет в ръка и го насочваше право към гърдите ми.

После, преди да успея да направя каквото и да било, от дулото блъвна огън и се разнесе мощен гърмеж. Усетих, че чудовищна сила ме блъска в гърдите и ме отхвърля назад.

Строполих се на земята, след което виждах само облаци — мрачни буреносни облаци, които се носеха по звездното нощно небе. И тогава за свой ужас осъзнах, че съм застрелян.

Лежах по гръб с мъчително стиснати зъби и гледах към облачното небе. Люта болка изгаряше гърдите ми.

Ернандо се наведе над мен и взе идола от ръцете ми. После дяволито ме плесна през лицето.

— Умирай бавно, монахо. — И изчезна.

Лежах на каменните стъпала пред храма в очакване на края, в очакване болката да стане непоносима.

Ала поради някаква непонятна ми причина, вместо да ме напускат, силите ми се възвръщаха.

Парещата болка отслабна. Аз седнах и докоснах мястото, където куршумът бе пробил дупка в плаща ми.

Пръстите ми напипаха нещо.

Нещо меко, дебело и квадратно. Извадих го навън.

Това бе моята Библия.

Моята ръкописна, подвързана с кожа Библия.

В средата й имаше кръгла дупка като от червей. На дъното й видях мътносиво оловно топче.

Куршумът на Ернандо.