Храмът на инките

Те просто впериха очи в мокрия камък в ръцете ми, наклонили глави настрани в отговор на мелодичното му вибриране.

Заслонили факлите си от дъжда, Ренко, Лена и тримата воини се приближиха и заобиколиха глутницата хипнотизирани рапи.

Забелязах, че Ренко носи фалшивия идол на Басарио.

— Благодаря ти, Алберто — каза той и пое пеещия камък от ръцете ми. — Мисля, че вече мога да го взема.

Лена ми се усмихна. Прелестната й матова кожа сияеше под дъжда.

— Значи си победил едрия златоядец, за да спасиш нашия идол — рече тя. — Има ли нещо, на което да не си способен, мой дребни храбрецо?

С тези думи Лена внезапно се наведе към мен и нежно ме целуна. Сърцето ми едва не изскочи от гърдите когато устните й се докоснаха до моите. Коленете ми омекнаха. Едва не паднах, толкова възхитително беше усещането.

В това време обаче някъде иззад мен се разнесе глас.

— Хей, монахо, мислех, че това не е позволено за хора като теб.

Обърнах се и видях Басарио, застанал на каменните стъпала, преметнал лъка си през рамо, и широко усмихнат.

— Запазваме си правото на изключения — отвърнах аз.

Той се засмя.

Ренко се извърна към него.

— Благодаря ти, че ни помогна, Басарио. Твоите стрели ни спасиха живота. Какво те накара да дойдеш отново?

Басарио сви рамене.

— Когато излязох от тунела до водопада, видях златоядците да се приближават от отсрещния бряг на реката. И реших, че ако по някакво чудо останете живи, хората ще пеят песни за вас. Прищя ми се в тези песни да се разказва и за мен. Да ме запомнят с нещо повече от това, че съм опозорил името на семейството си и в същото време да възстановя честта на това име.

— Е, ти успя — рече Ренко. — Наистина успя. Сега обаче те моля за още една услуга.

Докато говореше, князът — с факел в едната си ръка и с двата идола в другата — се отдалечи от нас и се насочи към портала. По пътя вдигна захвърления по време на битката мехур от лама и го напълни с дъждовна вода.

Котките незабавно го последваха — или по-точно, последваха пеещия идол в ръцете му.

— Когато вляза в храма — в движение каза Ренко, — бутнете камъка зад мен.

Погледнах тримата воини.

— Какво ще правиш? — попитах аз.

— Ще се погрижа никой да не вземе този идол — отвърна моят храбър спътник. — С негова помощ ще примамя рапите в храма. И когато всички влязат вътре, искам да затворите портала.

— Но…

— Довери ми се, Алберто — спокойно ме прекъсна той, докато бавно крачеше към входа, следван от глутницата котки. — Ние пак ще се видим, обещавам ти.

С тези думи Ренко стигна до портала. Сякаш без да забелязват проливния дъжд, рапите се събраха около него.

Ние с Лена, Басарио и тримата воини се запътихме към каменната плоча.

Князът за последен път ме погледна и тъжно се усмихна.

— Пази се, приятелю мой — каза той.

После изчезна, потъна в мрачния тунел.

Една по една, котките го последваха.

Когато и последната се скри вътре, Басарио извика:

— Хайде, бутайте!

Ние с всички сили натиснахме огромната плоча.

Тя глухо затътна по каменния под. За щастие не трябваше да бутаме много — две-три крачки — иначе само шестимата може би нямаше да успеем.

Ала Басарио и воините бяха силни. Ние с Лена също им помагахме и камъкът бавно започна да затваря квадратния портал.

И през цялото време песента на идола в храма все повече се отдалечаваше.

После плочата легна върху входа и окончателно заглуши идола. Обзе ме огромна тъга, защото в този момент разбрах, че никога повече няма да видя своя добър приятел Ренко.

Преди да напусна онази ужасна скална кула, аз направих още нещо.

Взех камата на един от убитите конквистадори и издълбах няколко думи върху плочата на портала. Написах предупреждение за всички онези, които можеха да поискат отново да отворят храма:

Не влизай в никакъв случай. Вътре дебне смърт.

От тези събития изтекоха много години.

Сега съм старец, залинял и немощен, седя на бюрото в един манастир и пиша на светлината на свещ. Навън се простират покрити със сняг планини. Пиренеите.

След като Ренко влезе в храма с двата идола и рапите, ние с Басарио и Лена се върнахме във Вилкафор.

Скоро вестта за делата ни се разнесе из цялата империя — за смъртта на Ернандо и за идола, скрит в тайнствен храм и пазен от глутница свирепи рапи.

Естествено, испанското колониално правителство разпространи измислена версия за гибелта на брата на губернатора, Ернандо. Според тях той доблестно загинал от ръцете на неизвестно местно племе, докато храбро плавал по някаква непозната река в джунглата. Ех, ако моите сънародници знаеха истината!

Научих също, че инките наистина пеели песни за нашите приключения — и да, в тях се споменавало името на Басарио. Тези балади продължавали да се пеят, дори след като испанците превзели земите им.

Златоядците, казвали те, можели да завладеят родината им, да горят домовете им, да измъчват и избиват народа им.

Ала не можели да им отнемат духа.

До ден днешен не знам какво е направил Ренко в храма с двата идола.