Храмът на инките

Рейс премигна, за да се откъсне от тези мисли. Той пусна смарагда и потърси мястото, до което беше стигнал.

Алберто Сантяго току-що бе спасил Лена, сестрата на Ренко, от рапите, след което тя му беше казала, че испанците ще пристигнат във Вилкафор до изгрев слънце…

ЧЕТВЪРТО ЧЕТЕНЕ

Ренко дълго гледа Лена.

— До изгрев слънце — повтори той.

Навън все още цареше мрак, ала след няколко часа щеше да настъпи утро.

— Да.

На слабата светлина на огъня можех да прочета мислите по лицето на княза — неговата задача да спаси идола се сблъскваше с желанието му да помогне на жителите на Вилкафор в този момент на ужасна нужда.

Ренко се озърна наоколо.

— Басарио — рязко каза той.

Обърнах се и видях престъпника, седнал по турски на пода в един от тъмните ъгли, както обикновено с гръб към стаята.

— Да, о, мъдри княже — без да вдига поглед, отвърна той.

— Докъде стигна?

— Почти свършвам.

Ренко се запъти към него. Последвах го.

Басарио се обърна и аз забелязах до него идола, който трябваше да пазим. Престъпникът подаде нещо на Ренко.

Когато го видях, не можах да повярвам.

Премигнах два пъти с клепачи и пак погледнах, за да се уверя, че не ми играят някакъв номер.

Но не.

Нищо подобно.

Защото в ръцете на Басарио, пред очите ми, беше точно копие на идола.

Разбира се, още от самото начало Ренко беше планирал всичко.

Спомних си краткия ни престой в село Колко, където имаше каменни кариери. Бях видял княза да взима чувал, пълен с камъни. И се бях учудил защо си губим времето за такова нещо.

Ала сега разбирах.

Ренко бе взел камъни от вида, който най-много приличаше на идола.

После ги беше дал на престъпника Басарио и му бе поръчал да издяла копие, с което искаше да измами Ернандо.

Блестящ план.

Освен това разбрах какво е правил Басарио по време на нашето пътуване, когато се оттегляше край лагера ни и се привеждаше над малкия си огън.

Беше дялал имитацията.

И трябва да призная, че тя наистина бе великолепна. Разтворените челюсти на котката, острите като нож зъби, изваяни от лъскав черен камък с лилави жилки.

Можех само да гледам фалшивия идол и да се питам какво престъпление е извършил Басарио.

— Колко още ти остава? — попита Басарио князът. Докато Ренко говореше, забелязах, че челюстите на звяра не са довършени.

— Малко — отвърна престъпникът. — До разсъмване ще свърша.

— Имаш половината от това време. — Ренко се обърна и погледна към оцелелите, които се бяха събрали зад него.

Това не го обнадежди много.

Пред него стояха старият, немощен Вилкафор и седем воини, имали щастието да са в цитаделата по време на нападението на рапите. Освен тях — неколцина уплашени наглед старци, жени и деца.

— Ренко — прошепнах аз, — какво ще правим?

Моят храбър спътник замислено прехапа устни. После каза следното:

— Ще сложим край на всички тези страдания. Веднъж завинаги.

С тези думи, докато Басарио трескаво довършваше копието на идола, Ренко започна да организира оцелелите жители на Вилкафор.

Чуйте ме — когато се събраха в тесен кръг около него, рече той, — златоядците ще са тук до изгрев слънце. Според мен имаме по-малко от два часа да се подготвим за пристигането им.

Жените, децата и старците ще влязат в кенко под ръководството на сестра ми и ще се отдалечат колкото може повече от селото.

Воините — князът се обърна към седмината мъже, — ще дойдат с мен при онзи храм, за който говори Вилкафор. Ако рапите излязат от сградата, просто ще трябва да ги върнем вътре. Ще ги примамим в храма с песента на мокрия идол и после ще ги затворим. Хайде, вървете да си вземете оръжието.

Воините бързо се пръснаха.

— Лена — каза Ренко.

— Да, братко? — Красивата му сестра се приближи до него и ми се усмихна с блеснали очи.

— Трябва ми най-големият мехур, който можеш да намериш. И го напълни с дъждовна вода.

— Веднага. — Тя бързо се отдалечи.

— Ами Ернандо? — попитах Ренко аз. — Ами ако пристигне, докато ние връщаме рапите в леговището им?

И Ренко ми отговори:

— Ако наистина ни преследва със следотърсачи чанки, както каза сестра ми, още щом пристигне тук, той ще разбере накъде сме отишли. Повярвай ми, добри ми Алберто, тъкмо на това разчитам. Защото когато ме открие, Ернандо ще намери и идола… и аз ще му го дам.

— Ернандо е студен, груб човек, Ренко — казах аз, — злобен и безпощаден. Не можеш да очакваш доблест от него. Щом му дадеш идола, той ще те убие.

— Знам.

— Но тогава защо…

— Приятелю мой, кое е по-добро? — тихо рече князът. Лицето му беше мило, гласът му — спокоен. — Да остана жив и Ернандо да вземе идола на моя народ ли? Или да умра и той да получи някакво безполезно негово копие?

Той ми се усмихна.

— Аз лично предпочитам да остана жив, но се боя, че тук е заложено много повече от моя живот.

Цитаделата закипя, жителите на Вилкафор се подготвяха за предстоящото.

Самият Ренко за кратко отиде да инструктира по-подробно воините. Аз се възползвах от ситуацията и се приближих до Басарио, за да погледам как работи върху копието на идола. Честно казано — Бог да ми прости за това — имах друг мотив да приказвам с него.

— Басарио — колебливо прошепнах аз, — Лена има ли… има ли съпруг?

Той дяволито се ухили.