Храмът на инките

И сега, седнал в задната част на хидроплана, Рейс държеше в ръце книгата с изтъркана кожена подвързия, която беше намерил в стъкления офис на хангара след невероятното си спасение.

Бе настоял да я потърсят преди да се върнат във Вилкафор.

Ръкописът.

Оригиналът — написан от ръката на самия Алберто Сантяго през шестнадесети век, откраднат от Хайнрих Анистазе през двадесети и скоро след това ксерографиран от специален агент Ули Пик от Bundeskriminalamt.

Докато седеше в малкия хидроплан, Рейс с благоговение гледаше ръкописа.

Виждаше почерка на Алберто Сантяго. Характерните завъртулки на буквите му бяха познати, но сега бяха пред него на красива хартия и написани с тъмносиньо мастило. Нямаше нищо общо с обикновеното черно-бяло ксерокопие.

Искаше му се веднага да започне да чете, но не, това трябваше да почака. Първо имаше по-важни неща.

— Ван Люън — обърна се към сержанта той.

— Да.

— Разкажи ми за Франк Наш.

— Какво?

— Казах, разкажи ми за Франк Наш.

— Какво точно ви интересува?

— Работил ли си и преди с него?

— Не. За пръв път ми е. Пратиха ни направо от Форт Браг.

— Знаеш ли, че Наш е полковник от отдела за специални проекти в армията на Съединените щати?

— Да, естествено.

— Значи знаеш, че когато вчера сутринта дойде в кабинета ми и ми каза, че е полковник от запаса и работи в УСВП, Наш ме излъга?

— Нямах представа.

— Не знаеше ли?

Ван Люън искрено го погледна.

— Аз съм обикновен войник, професор Рейс. Съобщиха ми, че това е охранителна операция. Наредиха ми да ви пазя. И го правя. Ако полковник Наш ви е излъгал, съжалявам, не знаех.

Уилям стисна зъби. Беше бесен. Бяха го принудили да участва в тази операция с измама.

Освен това обаче бе решен да научи всичко, защото ако Наш не беше от УСВП, това повдигаше цял куп други въпроси. Например за Лорън и Коупланд. И те ли бяха от отдела за специални проекти?

Още по-важен бе въпросът защо са се обърнали точно към Рейс. В крайна сметка Наш му беше казал, че за него е споменал брат му. Но Уилям не бе виждал Марти от близо десет години.

Странно, Рейс се замисли за брат си.

Като малки бяха много близки. Макар че Марти беше цели три години по-голям от него, винаги играеха заедно — футбол, бейзбол и всичко останало. Ала въпреки възрастовата разлика, Уил бе по-добър в спорта.

Марти, от друга страна, бе по-умният от двете момчета. Изпъкваше в училище и го мразеха за това. Не беше красив и дори на девет години бе копие на баща си — с прегърбени рамене, гъсти тъмни вежди и постоянно навъсено изражение, напомнящо на Ричард Никсън.

Тъкмо обратното, Рейс приличаше на майка си — русокестенява коса и небесносини очи.

Като тинейджъри, докато Уил ходеше в града с приятели, Марти просто си стоеше вкъщи при компютъра и безценната си колекция от записи на Елвис Пресли. На деветнадесет още не беше имал приятелка. Единственото момиче, което харесваше, хубава мажоретка на име Дженифър Майкълс, си падаше по Уил. Това доведе Марти до отчаяние.

Последва колежът и макар че училищните му мъчители станаха банкови касиери и агенти на недвижими имоти, Марти пое направо за компютърните лаборатории в Масачузетския технологичен институт — изцяло издържан от баща си, компютърен инженер.

Рейс от друга страна, определено интелигентен, но никога блестящ в училище, постъпи в Университета на Южна Каролина с половин спортна стипендия. Там се запозна, свали и изгуби Лорън О’Конър и между другото изучаваше езици.

После дойде разводът на родителите им.

Стана съвсем неочаквано. Един ден бащата на Рейс се прибра от работа и съобщи на майка му, че я напуска. Оказа се, че от близо година имал връзка със секретарката си.

Семейството се раздели на две.

Марти, тогава двадесет и пет годишен, продължаваше редовно да се среща с баща си — в края на краищата той винаги е бил негово копие — и по външен вид, и по поведение.

Ала Уил никога не прости на Рейс Старши. Когато през 1992 г. баща му почина от инфаркт, той дори не отиде на погребението.

Това беше класическо американско ядрено семейство — разбито на атоми отвътре.

Рейс се откъсна от мислите си и се върна в настоящето — в хидроплана, който летеше над перуанските джунгли.

— Ами Лорън и Коупланд? — попита Ван Люън той. — И те ли са от отдела за специални проекти?

— Да — сериозно отвърна сержантът.

Мамка му.

— Добре тогава — промени тактиката Рейс, — какво знаеш за проекта „Супернова“?

— Кълна се, че не знам нищо за него.

Уилям се намръщи и прехапа устни.

Той се обърна към Рене.

— Ти знаеш ли нещо за американския проект „Супернова“?

— Малко.

Рейс въпросително повдигна вежди.

Тя въздъхна.

— Проектът е одобрен от Конгресната комисия по оръжията на закрито заседание: през януари деветдесет и втора. Сенатската бюджетна комисия му е отпуснала един милиард и осемстотин милиона долара, пак на закрито заседание: през март същата година. В проекта участват Управлението за съвременни военни проучвания и флотът на Съединените щати. Ръководи го…

— Чакай малко — прекъсна я Уилям. — Значи Суперновата е проект на флота, така ли?

— Да.