Храмът на инките

И веднага видя Суперновата — видя двете термоядрени бойни глави, разположени вертикално една над друга като пясъчен часовник, видя цилиндричното парченце тирий, поставено във вакуумна камера помежду им.

Битикър доволно кимна.

— Включете брояча — нареди той.

Слушам — отвърна един от техниците и се приближи до лаптопа пред устройството.

— Настройте го на дванайсет минути — рече Битикър. — Така че да взриви Суперновата точно в дванайсет по обяд.

Техникът бързо затрака на клавиатурата и след секунди се появи съобщение:

ИМАТЕ

00:12:00

ДА ВЪВЕДЕТЕ ИЗКЛЮЧВАЩИЯ КОД.

ВЪВЕДЕТЕ ИЗКЛЮЧВАЩИЯ КОД

--------

Мъжът натисна „ENTER“ и броячът се включи. В това време Битикър извади клетъчния си телефон и отново набра номера на Джеймс.

Дигиталното проследяващо устройство в апартамента на Обира пак се задейства.

Джеймс вдигна слушалката.

— Ало?

— Излъчиха ли обръщението?

— Да, Ърл — вперил поглед в очите на Джон-Пол Демонако, излъга Обира.

— Има ли паника по улиците?

— Не можеш да си представиш какво е.

Хидропланът се приближи на малко повече от половин метър до транспортния самолет.

Рейс се държеше с едната ръка за люка и протягаше другата към панела отляво на товарната рампа.

Все още бе прекалено далеч. Дъги още повече доближи хидроплана…

… и Уилям най-после успя да отвори панела.

Видя два бутона, червен и зелен, и без изобщо да се замисля натисна зеления.

Рампата зловещо затътна и започна да се спуска точно върху носа на хидроплана!

Дъги светкавично зави и едва не събори Рейс от предния люк! Но Уилям здраво се държеше и остана до кръста навън, докато Кенеди сръчно насочваше хидроплана зад зейналата товарна рампа.

Двата самолета продължаваха да се носят в синхрон на пет хиляди и петстотин метра в перуанското небе — само че сега товарната рампа на огромния Ан–22 беше спусната.

Точно в момента, в който рампата се отвори докрай, мъничката фигурка на Уилям Рейс се измъкна от люка, въпреки невероятната височина, и скочи от носа на хидроплана върху рампата!

Той падна по очи и запълзя нагоре. Зад него имаше само пет хиляди и петстотин метра открито небе.

„Странно къде те отвежда животът…“

Най-после видя пред себе си огромния товарен отсек.

Видя големия танк в средата, видя как брулещият вятър подхваща всичко, което не е завинтено за пода, видя премигващите червени лампи и чу истеричния вой на сирена, която несъмнено предупреждаваше всички на борда, че рампата е отворена.

Ърл Битикър вече знаеше.

Първо чу свистенето на вятъра, нахлул в товарния отсек. Секунда по-късно го последва пронизителният вой на алармите.

Все още допрял клетъчния телефон до ухото си, Битикър се извърна.

— Какво е това, мамка му? — възкликна той и бързо се заизкачва по стълбичката в купола.

Вече на крака, Рейс свали автомата от рамото си и се промъкна странично между танка и стената на товарния отсек.

Изведнъж от купола на танка вляво от него се появи мъжка глава.

Уилям се обърна и насочи оръжието натам.

— Не мърдай! — извика той.

Мъжът се вцепени.

Когато разбра кой е това, очите на Рейс се разшириха.

Това беше човекът, откраднал идола от Франк Наш във Вилкафор, водачът на терористите.

Мамка му.

Странно, мъжът държеше телефон в ръка, клетъчен телефон.

— Слез оттам! — каза Рейс.

Отначало Битикър не помръдна, просто продължи да го гледа смаяно — този очилат мъж с дънки, мръсна тениска, оръфана бейзболна шапка и черна бронирана жилетка, който му заповядваше под прицела на автомат МР–5.

Битикър погледна към спуснатата рампа и видя малкия хидроплан, който отчаяно, ала напразно се опитваше да не изостава от транспортния самолет.

Той бавно слезе от купола на танка и застана пред Рейс.

— Дай ми тоя проклет мобифон — нареди Уилям и грабна клетъчния телефон от ръката на терориста. — Между другото, с кого разговаряш?

Без да откъсва очи от Битикър, Рейс доближи телефона до ухото си.

— Кой е там? — попита той.

— Кой съм аз ли? — отговори му неприятен глас. — Ами ти кой си бе?

— Казвам се Уилям Рейс. Аз съм американски гражданин, дошъл в Перу, за да помогне на бойна част на сухопътните сили на Съединените щати да вземе образец от тирий, който да зареди в Супернова.

В слушалката се разнесе шум.

— Господин Рейс — внезапно се разнесе друг глас. — Аз съм специален агент Демонако от ФБР. Разследвам кражбата на Супернова от сграда на министерството на отбраната…

— Не можеш да я спреш — с провлачен тексаски акцент каза Битикър. — Не можеш да я спреш.

— Защо? — попита Рейс.

— Защото даже аз не знам как се изключва броячът — отвърна тексасецът. — Погрижих се хората ми да знаят само как се включва. Така никой не може да я спре.

— Никой ли не знае изключващия код?

— Никой — каза Битикър. — Освен, може би, някой скапан принстънски учен от УСВП, но това вече няма да ни помогне, нали?

Рейс гневно прехапа устни.

Сирените продължаваха да вият. Всеки момент щяха да се появат други тексасци… Изстрели.

Високи и внезапни.

Куршумите обсипаха пода наоколо и вдигнаха искри.