Храмът на инките

Не знаеше защо го прави. Просто му бе хрумнала нелогичната мисъл, че ако е извън танка, когато достигне земята, може би има по-голям шанс да оцелее.

Вече трябваше да са съвсем близо.

Докато се катереше по хоризонталната стълба, Рейс се натъкна на идола — вече с дупка в основата — и го грабна.

Стигна до люка и го отвори. Мигновено го връхлетя ураганен вятър и го ослепи.

Вкопчил се в изправения вертикално покрив на танка, той незабавно изрита с крак люка и го затвори. В този момент отвътре се разнесоха изстрели.

Рейс погледна надолу…

… и видя зелената джунгла, която с безумна скорост се приближаваше към него.

Две секунди до падането.

Това беше краят.

Една секунда.

Земята се носеше към него.

И в последния миг преди танкът да се разбие, Уилям Рейс затвори очи и се помоли.

После се случи.

Сблъсък.

Сблъсъкът бе зашеметяващ.

Сякаш целият свят се разтърси, когато шестдесет и седемтонният танк се удари в земята. Той избухна и пламтящите му останки полетяха във всички посоки.

Ърл Битикър беше вътре. В наносекундата преди огромният корпус да се пръсне, стоманените стени се огънаха към него и хиляди назъбени парчета метал се забиха в тялото му от всички страни. Когато умря, Битикър крещеше.

Уилям Рейс, от друга страна, бе далеч от танка.

В секундата преди танкът да се разбие — когато беше на около двадесет и пет метра от земята — Рейс изпита изключително странно усещане.

Бе чул вибриращ звук, който идваше някъде отблизо, съвсем отблизо, после ненадейно усети, че невероятна сила го дръпва нагоре в небето.

Ала това дръпване не беше грубо, а плавно, сякаш някакво невидимо въже за бънджи го свързва с небесата.

И когато танкът заедно с Битикър се разби в земята и избухна, Рейс висеше на десетина метра над него.

Той погледна през рамо и видя какво се е случило.

Видя две струи бял газ, които свистяха от долната страна на А-образното устройство, монтирано на гърба на необикновената му бронирана жилетка. Макар че Уилям не го знаеше, жилетката, която му беше дал У ли, всъщност представляваше свръхмодерен реактивен носител J–7, създаден от УСВП в сътрудничество със сухопътните сили на САЩ и 82-ра военновъздушна дивизия.

За разлика от парашутите МС1-ГВ, които в момента бяха на въоръжение в армията и позволяваха на войниците да бъдат над врага в продължение на няколко минути преди да се приземят, с реактивния носител човек можеше да падне от височина двадесет и пет метра и рязко да спре точно над земята, след което плавно да кацне — почти като птица.

Също като парашутите обаче всички реактивни носители бяха снабдени със специални релета, които се задействаха от височината и включваха устройствата, ако човек не успее да го направи. Както се бе случило с Рейс.

Той не можеше да знае, че на 25 декември 1997 г., освен хлорните изотопни експлозиви, щурмоваците бяха откраднали от камиона на УСВП и шестнадесет реактивни носителя J–7.

Реактивният носител бавно и плавно спусна Рейс на земята.

Той въздъхна и се отпусна, докато потъваше в гъсталаците на джунглата.

След секунди краката му докоснаха пръстта и Уилям просто се свлече на колене.

Огледа се наоколо и разсеяно се зачуди как ще се измъкне оттук.

После реши, че това вече няма значение. Току-що беше обезвредил Супернова, падайки от височина шест хиляди метра в шестдесет и седемтонен танк.

Не, нямаше абсолютно никакво значение.

Внезапно решението на проблема му се появи само във формата на малък хидроплан, който се спусна над дърветата над него. Пилотът радостно махаше от прозореца.

Дъги.

Великолепно.

Тридесет минути по-късно Рейс летеше на борда на хидроплана заедно с другите високо над перуанската джунгла.

Той облегна глава на прозореца и разсеяно погледна надолу. Бе уморен до смърт.

— Знаете ли какво си мисля, професоре? — попита Дъги. — Мисля си, че е крайно време да се махнем от тая проклета страна. Какво ще кажете?

Рейс се обърна към него.

— Не, Дъги. Преди да си тръгнем, трябва да свършим още нещо.

СЕДМО ДЕЙСТВИЕ Сряда, 6 януари, 17:30

Хидропланът кацна в реката до Вилкафор малко преди залез слънце на 6 януари 1999 г.

След като отново се намазаха с маймунска урина, Рейс и Рене се запътиха към второто село. Оставиха Дъги и Габи в самолета, защото антроположката трябваше да се погрижи за многобройните рани на младия командос.

Докато минаваха през Вилкафор, уморени и изтощени. Рейс видя, че по улицата няма трупове.

Въпреки че само преди няколко часа тук бяха убити десетина учени от флота и УСВП — наред с Марти, Лорън, Наш и Ван Люън — от тях нямаше и следа.

Той тъжно погледна пустата улица. Нямаше представа къде са изчезнали труповете.

Двамата с Рене влязоха в селото, точно когато в подножието на Андите вече се спускаше мрак.

Вождът на племето Роа и антропологът Мигел Морос Маркес ги посрещнаха до рова.

— Мисля, че това е ваше — каза Рейс и протегна идола напред.

Роа се усмихна.

— Ти наистина си Избраникът — отвърна той. — Моят народ някой ден ще пее песни за теб. Благодаря ти, благодаря ти, че ни върна нашия Дух.