Храмът на инките

Уилям сведе глава. Изобщо не се смяташе за Избраник. Просто беше сторил каквото смяташе за редно.

— Обещай ми само едно нещо — каза на вожда той. — Обещай ми, че когато си тръгна, ще напуснете това село и ще изчезнете в джунглата. И други ще дойдат да търсят идола, сигурен съм. Отнесете го колкото може по-далеч оттук, където никога няма да го намерят.

Роа кимна.

— Ще го направим, Избранико. Ще го направим.

Рейс все още не му бе дал идола.

С твое позволение — рече той, — трябва да направя още нещо и за тази цел имам нужда от идола.

Индианското племе се събра на пътеката, заобикаляща скалната кула.

Вече беше нощ и всички бяха обилно намазани с маймунска урина.

Тъй като не можели да се върнат в леговището си в храма, каза Маркес, рапите прекарали деня в сумрака на дъното на кратера.

Рейс погледна над пропастта, където преди бе въженият мост.

Той все още висеше до стената на кулата, на същото място, на което преди двадесет и четири часа го бяха оставили нацистите.

Пратиха един от най-ловките катерачи на Роа — намазан с двойно по-голямо количество маймунска урина — на дъното на кратера, откъдето индианецът умело се покатери по почти вертикалната скала.

Скоро стигна до дългото въже, увиснало от долната част на моста, и го завърза за друго, което туземците държаха на пътеката. Те изтеглиха моста и бързо го закачиха за подпорите.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Рене, докато Уилям гледаше към върха на кулата.

— Има още един изход от храма — отвърна той. — Ренко го е открил. И аз ще го намеря.

После, с идола в една ръка, факел в другата и кожена чанта, прехвърлена през рамо, Рейс пресече въжения мост.

Последваха го десет от най-силните воини на Роа, които също носеха запалени факли.

Стигнаха на площадката. Уилям извади от чантата си мехур с вода и намокри тириевия идол.

Камъкът незабавно завибрира. Чист, хипнотизиращ звук разцепи нощта като нож.

След минути се появи първата рапа.

После втора и трета.

Огромните черни котки се събраха в широк кръг около Рейс.

Той преброи дванадесет.

Отново намокри идола, който с подновена сила нададе равния си хармоничен тон.

Уилям заотстъпва назад и влезе в храма.

Десет стъпала надолу и потъна в пълен мрак.

Рапите — големи черни и заплашителни — го последваха вътре и препречиха пътя на сноповете синкава лунна светлина.

Когато всички котки бяха в храма, десетимата индиански воини започнаха да бутат плочата, както ги бе инструктирал Рейс.

Масивният камък остро изскърца.

Уилям наблюдаваше движението му от храма. Постепенно лунната светлина окончателно беше заменена от сянката на огромната плоча.

Порталът бе затворен. И Уилям Рейс беше в храма, сам с глутницата свирепи рапи.

Мрак.

Пълен мрак, освен мъждукащия оранжев пламък на факела.

Стените на тунела лъщяха от влага. Някъде дълбоко от храма се чуваше монотонно капене на вода.

Беше ужасяващо, ала странно — Рейс не изпитваше страх. След всичко, което бе преживял, вече просто не можеше да се страхува.

Дванадесетте рапи — въплъщение на злото под светлината на факела — хипнотизирано гледаха вибриращия идол в ръцете му.

Вдигнал факела високо над главата си, той тръгна по спираловидния тунел. Проходът се спускаше надолу и завиваше надясно. В стените му бяха изсечени малки ниши.

Рейс мина покрай нишата, която беше видял при предишното си влизане в храма и съзря скелета с пробития череп. Вече знаеше, че той принадлежи на жилавия стар конквистадор, който бе откраднал смарагда на Ренко.

Когато стигна до края на тунела, той видя дълъг прав коридор. Мястото, където фон Дирксен и хората му бяха срещнали страшния си край.

Рапите безшумно и зловещо го следваха.

В дъното на правия коридор Рейс видя голяма дупка в пода. С приблизително квадратна форма и най-малко четири и половина метра широчина, тя заемаше целия тунел.

И от нея се носеше отвратителна смрад.

Уилям потръпна.

От отсрещната й страна не се виждаше нищо друго освен стена — плътна каменна стена. А дъното на самата дупка тънеше в мастиленочерен мрак.

После обаче забеляза вдлъбнатини, изсечени в дясната й стена — нещо като стълба, по която човек можеше да слезе в отвора.

След като отново намокри идола, Рейс захапа пламтящия факел и бавно започна да се спуска в зловонната дупка.

Рапите тръгнаха след него, но без да използват вдлъбнатините. Те просто пълзяха с острите си здрави нокти по каменните стени.

След петнадесетина метра краката му отново стъпиха върху здрава земя.

Тук вонята бе още по-силна. Миришеше на разлагаща се плът.

Рейс отново стисна в ръка факела и се извърна от стената, по която току-що бе слязъл.

Гледката го накара да ахне.

Намираше се в огромна зала, гигантска пещера, издълбана в недрата на скалната кула.

Истинска каменна катедрала.

Високият й сводест таван се издигаше поне на петнадесет метра височина и изчезваше в мрака. Поддържаха го две изсечени от скалата колони.

Най-поразителни обаче бяха стените на катедралата.

Те бяха покрити с примитивни релефи — пиктограми, подобни на онези, които украсяваха портала на храма.