Храмът на инките

Рейс се хвърли настрани, претърколи се, пъхна клетъчния телефон в задния си джоб и погледна нагоре. Във външния коридор над товарния отсек стояха Трой Коупланд и още двама тексасци и стреляха по него с пистолети „Калико“.

Битикър се възползва от възможността и се скри зад предния ъгъл на танка.

Уилям опря гръб на масивните колела. Беше в безопасност — поне засега.

Дишаше тежко, чуваше бесните удари на сърцето си.

„Какво ще правиш сега, Уил?“

И изведнъж някой го повика по име.

— Вие ли сте, професор Рейс? — Коупланд. — Господи, упорито копеле.

— По-добре, отколкото да съм пълен задник — измърмори под нос Рейс, подаде се иззад танка и изстреля къс откос по Коупланд и другите двама терористи. Куршумите се забиха далече от тях.

По дяволите, помисли си той. Какво щеше да прави сега? Нямаше ясен план.

„Суперновата — отново се разнесе гласът в главата му.

Изключи брояча! Ето какво трябва да направиш.“

В края на краищата, каза си Рейс, вече бе успял да изключи една Супернова.

С тази мисъл той се изправи и натисна спусъка на автомата си, обсипвайки с огън външния коридор, докато се катереше по танка. Уилям скочи в отворения люк на купола и се озова във вътрешността на огромния стоманен звяр.

Посрещнаха го смаяните лица на двамата техници от Борците за свобода.

— Навън! Веднага! — извика той и насочи автомата си към главите им.

Терористите бързо се изкачиха по стълбичката, измъкнаха се навън и затръшнаха люка. Рейс го заключи и изведнъж се озова съвсем сам в командния център на танка.

Сам със Суперновата.

Изпитваше ужасно, но вече познато усещане.

Той си спомни за клетъчния телефон в джоба си и бързо го извади.

— Още ли сте там? — попита Рейс.

Джон-Пол Демонако се хвърли към микрофона.

— Тук съм, господин Рейс.

— Как казахте, че ви е името?

Един от другите агенти съобщи:

— Получаваме информация за източника на обаждането. По дяволите… Някъде в Перу… и на шест хиляди метра над земята.

— Казвам се Демонако — повтори специалният агент.

— Джон-Пол Демонако. Слушайте ме внимателно, господин Рейс. Където и да сте, трябва да се махнете оттам. Хората с вас са много опасни.

А стига бе, Шерлок.

— Хм… Боя се, че това не е възможно.

Докато говореше, Рейс забеляза брояча на Суперновата.

00:02:01

00:02:00

00:01:59

— Това е някаква шега — каза той. — Просто не е честно.

— ИЗЛЕЗТЕ ОТ ТАНКА, ПРОФЕСОР РЕЙС! — изкънтя по високоговорителите в товарния отсек чудовищно силен глас. Гласът на Коупланд.

Уилям долепи око до мерника и видя високия мършав физик във външния коридор. Вятърът продължаваше да вилнее в товарния отсек. Рампата все още бе спусната.

Той се огледа наоколо.

Суперновата заемаше цялата централна част на командния център. Над себе си видя люка на купола. Пред него беше контролният пулт на сто и пет милиметровото оръдие, а отдолу, полувградена в пода, бе седалката на водача.

Тук имаше нещо извънредно странно. Седалката стигаше до самия покрив.

И тогава се сети.

При управлението на такъв танк главата на водача се показва през малкия люк над седалката.

По гърба го полазиха тръпки.

Имаше и преден люк!

Уилям се хвърли напред и погледна над седалката, за да провери предположението си. Там наистина имаше люк. И в момента бе отворен.

И точно над него стоеше Ърл Битикър, насочил пистолета си право към главата на Рейс.

— Кой каза, че си ти, по дяволите?

— Уилям Рейс — вперил очи нагоре в него, отвърна Рейс. Мислите му препускаха в търсене на изход от положението.

„Чакай малко, имаше една възможност…“

— Аз съм професор по древни езици в Нюйоркския университет — бързо прибави той, за да накара Битикър да продължи да говори.

— Професор ли? — презрително изсумтя терористът. — Божичко.

Уилям предполагаше, че от мястото си Битикър не вижда ръцете му, които бяха скрити под люка и в момента опипваха контролното табло.

— Кажи ми, учена главо, какво си мислиш, че ще постигнеш с идването си тук?

— Мислех, че мога да изключа Суперновата. Нали разбираш, да спася света.

„По дяволите, трябваше да е някъде тук долу…“

— Сериозно ли смяташ, че можеш да изключиш бомбата?

„Ето го.“

Рейс се вгледа в ледените очи на Битикър.

— Докато ми остава дори само една секунда, ще се опитвам да изключа бомбата.

— Нима?

— Да. — „Защото веднъж успях.“

В този момент той силно натисна с палец гумения бутон под контролното табло на танка. Гумения бутон, който имаха всички бойни машини, произведени в Америка.

Мощният двигател „Авко-Лайкоминг“ незабавно изрева и ехото отекна в огромния товарен отсек.

Битикър изгуби равновесие и се олюля. Застанал във външния коридор, Трой Коупланд изненадано вдигна очи.

Рейс потърси наоколо нещо, с което да…

„А, да. Страхотно.“

Откри кормилен лост със спусък, на който бе написано „ОРЪДИЕ“.

Той го хвана и натисна спусъка, като се молеше оръдието да е заредено.

Оказа се заредено.

Може би през целия си живот Рейс не беше чувал по-силен звук от грохота на сто и пет милиметровото оръдие в товарния отсек на самолета.

Разтърси се целият Ан–22.

Снарядът полетя във въздуха като астероид. По пътя си той отнесе главата на Трой Коупланд — чисто и бързо — и обезглавеният труп остана прав цяла секунда.