Храмът на инките

Беше нещо като басейн — малък басейн, от трите страни ограден със скала. От четвъртата се издигаше равен земен участък, на който стоеше той.

Рейс се приближи до водата и се наведе да я докосне, сякаш за да се увери, че е истинска. Двете рапи бавно изпълзяха от шахтата зад него.

Уилям потопи ръка във водата.

И внезапно усети нещо.

Не предмет, нищо подобно, а някакво едва доловимо движение на самата вода.

Той се намръщи. Водата течеше.

Рейс отново погледна басейна и забеляза малки вълнички, бавно движещи се отдясно наляво.

И в този момент разбра къде се намира.

В самата основа на скалната кула до плиткото езеро на дъното на кратера. И водата някак си се вливаше и изтичаше от тази пещера.

Идолът продължаваше да вибрира в чантата му.

Двете рапи напрегнато наблюдаваха Уилям.

С увереност, за каквато нямаше никакви основания, той хвърли пламтящия факел, нагази в мастиленочерната вода — с чантата, дрехите и всичко останало — и се спусна под повърхността.

Тридесет секунди по-късно Рейс изплува от дългия подводен тунел на повърхността на плиткото езеро.

Той си пое въздух и облекчено въздъхна.

Отново бе навън.

След като излезе от вътрешността на скалната кула, Рейс се върна в индианското село. Ала преди това се отби на върха на кулата. Воините, които бяха затворили портала на храма, не бяха там и той застана сам пред зловещата каменна сграда.

После вдигна един остър камък от земята, приближи се до плочата и надраска под думите на Алберто Сантяго:

Не влизай в никакъв случай!

Вътре дебне смърт.

Уилям Рейс, 1999

Когато стигна в селото, Рене го чакаше до рова заедно с Мигел Маркес и Роа.

Рейс подаде идола на вожда.

— Рапите отново са в храма — каза той. — Време е да се приберем у дома.

— Моят народ ти благодари за всичко, което направи за нас, Избранико — отвърна индианецът. — Защо на света няма повече като теб?

Уилям скромно наведе глава и в този момент усети, че Рене стиска дланта му.

— Как се чувстваш, храбрецо? — попита тя.

— Май че трябва пак да са ме ударили по главата — отвърна Рейс. — Как иначе да си обясня всички тия геройства? Сигурно у мен се обажда адреналинът.

Рене поклати глава и го погледна в очите.

— Не. Не е адреналин.

Тя го целуна и силно притисна устните си към неговите. Когато най-после се отдръпна назад, Рене се усмихна.

— Хайде, храбрецо. Да си вървим у дома.

Рейс и Рене напуснаха селото, сподирени от ликуващите викове на индианците.

Когато изчезнаха в кратера и се запътиха към Вилкафор, някъде зад тях се разнесе приглушен крясък.

Идваше от бамбуковата клетка, завързана за четирите дървета.

В клетката, измъчван от раните в корема и двете си отсечени ръце, се търкаляше Франк Наш.

Туземците не го бяха убили на главната улица на Вилкафор. Бяха отсекли крадливите му ръце и го бяха довели тук за по-подходящо наказание.

След час започна поседнатата индианска процесия до храма на Солон. Труповете бяха положени върху церемониални носилки.

Наш се гърчеше върху една от тях, а на другите лежаха телата на Ван Люън, Марти, Лорън, Романо и участниците в проекта на флота и УСВП. Мъртва или жива, всякаква човешка плът щеше да умилостиви котешките божества.

Цялото село се събра зад храма и тихо запя, докато двама силни воини вдигнаха цилиндричния камък от дупката на пътеката и отвориха жертвения кладенец.

Първо бяха хвърлени мъртвите — Ван Люън, Марти.

Лорън и хората от флота.

Индианците довлякоха Франк Наш до отвора последен. Той бе видял какво правят с другите тела и очите му се изпълниха с ужас, когато осъзна, че същото очаква и него.

Докато жреците завързваха краката му. Наш надаваше отчаяни крясъци и бясно се гърчеше. Воините го отнесоха при дупката.

Те вкараха краката му в отвора и Франк Наш за последен път видя небето.

Индианците го пуснаха в кладенеца.

Викът на Наш не заглъхна чак до долу.

Цилиндричният камък беше върнат на мястото си и туземците напуснаха върха на кулата. Нямаше да се завърнат никога повече. Щом се прибраха в селото, те започнаха да се приготвят за дългото пътуване — пътуване, което щеше да ги отведе в дълбините на джунглата, за да не може никой да ги открие.

Хидропланът летеше над Андите. Пътуваше за Лима. За дома.

Дъги седеше в пилотската кабина — целият в бинтове, но жив. Рейс, Рене, Габи и Ули бяха отзад.

След около час Габи Лопес отиде при него.

— Здрасти.

— Здрасти. — Дъги нервно преглътна. Все още смяташе, че Габи е много красива и той не отговаря на класата й. Докато го бе бинтовала, младият войник през цялото време не беше откъсвал поглед от нея.

— Благодаря, че ми помогна с оня кайман в рова.

— А — изчерви се той. — За нищо.

— Въпреки това ти благодаря.

— Няма проблем.

Последва неловко мълчание.

— Мислех си — смутено рече Габи, — ако не… нали разбираш, ако не ходиш с някое момиче, може би ще се съгласиш да ми дойдеш на гости. Ще приготвя вечеря.

Сърцето на Дъги бързо се разтуптя. На лицето му се изписа широка усмивка.

— Страхотно — отвърна той.

На три метра зад тях в пътническия отсек на хидроплана Рене спеше, сгушена на рамото на Рейс.