Храмът на инките

А ако го бяха намерили, вестта щеше да литне по-бързо от вятъра. Защото щастливият войник, който го откриеше, незабавно щеше да бъде посветен в рицарски сан. Губернаторът щеше да го направи маркиз и късметлията щеше да прекара остатъка от живота си в пълен разкош.

И все пак нямаше такива слухове.

Което ме караше да смятам, че испанците в Куско още не са го намерили.

— Помогни ми, брат Алберто — с умоляващ поглед каза Ренко. — Помогни ми да избягам от тази плаваща килия, за да мога да изпълня задачата си. Единствено аз съм способен да спася идола на моя народ. А след като испанците са превзели Куско, вече е само въпрос на време да го открият.

Хм.

Не знаех какво да му отговоря. За нищо на света не можех да сторя такова нещо. Не можех да му помогна да избяга. Щях да стана предател на своята родина. Ако ме хванеха, щяха да ме затворят в този адски плаващ зандан. И затова напуснах кораба, без да кажа нито дума.

Ала щях да се върна. И пак щях да приказвам с Ренко. И той пак щеше да ме помоли за помощ — с пламенен глас и умоляващи очи.

И винаги, щом внимателно се замислех над въпроса, умът ми се завръщаше към две неща: моето крайно разочарование от позорното поведение на хората, които наричах свои съотечественици, и обратно — възхищението ми от стоическия отказ на инките да разкрият тайното местонахождение на своя идол пред лицето на такава непреодолима беда.

Наистина, никога не бях виждал такава безрезервна всеотдайност. Завиждах на вярата им. Бях чувал, че Ернандо подлага на мъчения цели села в маниакалното си търсене на идола, бях слушал за извършените от него жестокости. Питах се как бих постъпил, ако избиваха собствения ми народ. При такива обстоятелства щях ли да разкрия къде е Йерусалим?

Да, накрая признах аз и бях двойно засрамен.

И така, въпреки волята си, въпреки моята Вяра и верността ми към моята родина, аз реших да помогна на Ренко.

Напуснах кораба и се върнах по-късно същата нощ, като водех със себе си един млад прислужник, инка на име Тупак, точно както ме беше инструктирал Ренко. Двамата носехме наметала с качулки заради студа и държахме ръцете си скрити в ръкавите.

Отидохме в лагера на пазачите. Тъй като по това време повечето ни сили участваха в плячкосването на Куско, в палатковото селище на брега бе останала съвсем малка група войници. Всъщност само един нощен страж — дебел и мръсен главорез от Мадрид със смърдящ на алкохол дъх и черни нокти — охраняваше моста към затвора.

След като подозрително изгледа Тупак — не беше необичайно млади индианци да прислужват на монаси като мен — стражът шумно се оригна и ни нареди да запишем имената си в книгата за посещения.

Подчиних се. Когато свърших, двамата се качихме на тесния дъсчен мост, водещ към вратата, пробита в корпуса на закотвения по средата на реката кораб.

Току-що бяхме минали покрай мръсния нощен пазач обаче, когато младият Тупак рязко се извъртя, сграбчи го изотзад, изви главата му и за миг му строши врата. Тялото на войника се свлече на стола. Тази ужасна постъпка ме накара да потръпна, но странно — не изпитвах никакво състрадание към него. Вече бях взел решение, бях прехвърлил своята вярност към врага и нямаше връщане назад.

Моят млад спътник бързо взе оръжието на пазача, неговия pistallo — или „пистолет“, както го наричаха някои от съотечествениците ми — и накрая връзката с ключове. След това Тупак завърза камък за крака на убития и хвърли трупа му в реката.

Под бледосинкавата лунна светлина двамата пресякохме клатещия се мост и се качихме на кораба.

Щом влязохме в затвора, вторият пазач скочи на крака, ала Тупак го изпревари и стреля с пистолета в движение. Гърмежът в затвореното пространство беше оглушителен. Затворниците се събудиха от ненадейния ужасяващ екот.

Когато се приближихме до килията му, Ренко вече бе на крака.

Ключът плавно влезе в ключалката и вратата се отвори е лекота. Пленниците наоколо викаха, тропаха по решетките и умоляваха да ги освободим. Очите ми шареха във всички посоки и насред цялата тази врява зърнах гледка, която ме вледени до мозъка на костите ми.

Видях онзи чанка, Кастино. Той стоеше в килията си, стоеше абсолютно неподвижно и втренчено ме наблюдаваше.

Ренко бързо отиде при трупа на убития пазач, взе оръжията му и ми ги подаде.

— Хайде — каза той и думите му ме откъснаха от хипнотизиращия поглед на Кастино. Както беше само по затворнически дрипи, князът бързо съблече мъртвеца и припряно нахлузи кожените му дрехи.

После отново се изправи и отключи още няколко килии. Забелязах, че освобождава само воините инки, а не затворниците от покорените племена като чанките.

После Ренко внезапно се втурна през вратата с пушка в ръка, без да обръща внимание на крясъците на другите пленници и ми извика да го последвам.

Върнахме се по моста с групата бягащи затворници. По това време обаче другите бяха чули глъчката на кораба. На брега се появиха четирима испански конници, стреляха по нас с мускетите си и изстрелите отекнаха като гръмотевици в нощта.