Храмът на инките

„Сан Висенте“ беше най-отвратителният затвор в реките на Нова Испания3 — стар дървен галеон, негоден за презокеанско плаване. Бяха му свалили мачтите и го бяха докарали тук с единствената цел да затварят в него враждебни или опасни индианци.

Както обикновено, въоръжен с моята безценна, подвързана с кожа Библия — ръкописен вариант от триста страници на великата книга, подарена ми от моите родители, когато бях посветен в Светия орден — аз бях дошъл в затвора, за да уча тези езичници на Словото Божие.

И в това си качество на проповедник на нашата Вяра аз се срещнах с младия княз Ренко. За разлика от повечето други на онзи ужасен кораб, мръсни и грозни окаяници, които — благодарение на позорните условия, наложени им от моите съотечественици — повече приличаха на кучета, отколкото на човеци, той говореше изтънчено и образовано. Освен това притежаваше изключителна чувствителност, каквато по-късно не съм виждал у никой човек. Нежен, разбиращ поглед, който проникваше до самото дъно на душата ми.

Ренко бе много интелигентен. Моите съотечественици бяха в Нова Испания едва от три години, а той вече знаеше нашия език. Искаше да разбере моята Вяра и обичаите на народа ми и аз с радост го учех. Във всеки случай скоро се сприятелихме и често го посещавах.

И един ден той ми разказа за своята задача.

Преди да го пленят, обясни ми Ренко, този княз бил натоварен да отиде в Куско и да вземе някакъв идол. Не обикновен идол обаче, а много почитан, може би най-почитаният от тези индианци. Идол, който според тях въплъщавал техния дух.

Ала по време на пътуването си Ренко бил заловен от засада, устроена от губернатора с помощта на чанките — крайно враждебно племе от северните джунгли, покорено против волята му от инките.

Подобно на много други племена от този район, чайките виждали в пристигането на моите съотечественици начин да се избавят от игото на инките. Те незабавно предложили услугите си на губернатора като доносници и водачи, в замяна на което получили мускети и метални мечове, защото племената в Нова Испания не могат да обработват бронз и желязо.

Докато Ренко ми разказваше за своята задача и как е попаднал в ръцете на губернатора, през рамото му видях един индианец от племето чанка, също затворник на „Сан Висенте“.

Името му беше Кастино, грозен, жесток човек. Висок и космат, брадат и мръсен, той бе съвършено различен от младия изтънчен Ренко. Беше отвратително създание, най-страшното човешко същество, което някога съм имал нещастието да видя. През кожата на лявата му буза стърчеше остра бяла кост, характерният белег на чанките.

Когато идвах при младия княз, Кастино винаги хвърляли1 злобни погледи към гърба му.

В деня, в който ми разказа за задачата си да вземе идола, Ренко беше извънредно обезпокоен.

Обектът на пътуването му, каза ми той, бил заключен в подземието на Кориканча, храмът на слънцето в Куско. Ала в този ден князът дочул разговор между двама пазачи на кораба и научил, че столицата на инките неотдавна паднала и испанците я подложили на грабеж.

Аз също бях чул за превземането на Куско. Говореше се, че грабежите там били най-ужасните от цялото завоевание. Изобилстваха слухове за това как испанците се избивали помежду си в жаждата си за планините от злато, които се криели зад градските стени.

Такива разкази ме изпълваха с ужас. Бях пристигнал в Нова Испания едва преди шест месеца с всичките глупави идеали на невръстен послушник. Мечтаех да покръстя всички местни езичници в нашата благородна Католическа вяра, да предвождам колона от войници, високо вдигнал разпятието, представях си как Ще строя високи черкви, които ще предизвикат завистта на Европа. Ала тези идеали бързо бяха сринати в праха от безсмислените прояви на жестокост и алчност от страна на моите съотечественици, на които ежедневно присъствах.

Убийства, грабежи, изнасилвания — това не бяха постъпки на хора, които се бият в името Божие. Това бяха постъпки на злодеи. И наистина, в миговете на най-голямо разочарование, например когато един испански войник обезглави местна жена, за да вземе златната и огърлица, аз се питах дали се боря на праведната страна. И изобщо не се изненадах, че испанските войници са започнали да се избиват един друг.

Трябва да прибавя обаче, че вече бях чувал слухове за свещения идол на Ренко.

Всеки знаеше, че Ернандо Писаро, брат и главен лейтенант на губернатора, е предложил цяло състояние за информация, която да му помогне да открие идола. Фактът, че нито един от инките, абсолютно никой, не издаде местонахождението на идола в замяна на баснословната награда на Ернандо, според мен показваше колко много почитат това свещено изображение. Срам ме е да го кажа, но не вярвам, че при подобни обстоятелства моите съотечественици щяха да постъпят по същия начин.

Ала въпреки всички разкази за плячкосването на Куско, не бях чул някой да е открил скъпоценния идол.