Храмът на инките

Естествено, той бе виждал средновековни ръкописи и по-рано — ръкописи, старателно преписани на ръка от усърдни монаси във времето преди печатарската преса. Те се характеризираха с почти непостижимо сложен краснопис: съвършена калиграфия, включително възхитителните заставки (първите букви на новите глави), и красиви миниатюри в полетата, които разкриваха духа на творбата. Слънчеви и весели в приятните книги, тъмни и страшни в по-мрачните. Монасите бяха прекарвали целия си живот във възпроизвеждането на един единствен ръкопис.

Но това, което Рейс виждаше пред себе си, дори на черно-бялото копие, беше нещо съвсем различно.

Истинско вълшебство.

Той запрелиства страниците.

Калиграфията бе прекрасна, точна, сложна, полетата бяха запълнени с възлести извиващи се лози. В долния ъгъл на всяка страница имаше странни каменни сгради, покрити с мъх и сенки. Миниатюрите навяваха мрачни, зловещи чувства.

Рейс се върна на корицата. Надписът гласеше:

NARRATIO VERUS PRIESTO IN RURIS INCARIIS:

OPERIS ALBERTO LUIS SANTIAGO

ANNO DOMINI MDLXV

Той го преведе. „Правдив разказ на един монах в земята на инките: ръкопис от Алберто Луис Сантяго“. Годината бе 1565.

Уилям се обърна към Наш.

— Добре. Мисля, че е крайно време да ми обясните каква е тая ваша операция.

И Наш му разказа.

Брат Алберто Сантяго бил млад францискански мисионер, пратен в Перу през 1532 г. заедно с конквистадорите. Докато те грабели страната, монасите като Сантяго трябвало да покръстват местните инки в мъдростта на Светата римска католическа църква.

Макар че е написан през хиляда петстотин шейсет и пета, дълго след завръщането на Сантяго в Европа — каза полковникът, — говори се, че Ръкописът съобщава за случка, станала през хиляда петстотин трийсет и пета година по време на завладяването на Перу от Франсиско Писаро и неговите конквистадори. Според средновековните монаси, които твърдели, че са го чели, ръкописът разкривал удивителна история за това как Ернандо Писаро преследвал местен княз, който по време на обсадата на Куско измъкнал най-почитания идол на инките от града и избягал с него в джунглите в източната част на страната.

Наш се размърда на мястото си.

— Уолтър — рече той и кимна на очилатия плешив мъж, който седеше от отсрещната страна на пътеката, — ела да ми помогнеш. Разказвам на професор Рейс за идола.

Уолтър Чеймбърс се изправи и се настани срещу Уилям. Той беше дребен човек с три четвърти плешива глава и приличаше на книжен плъх.

— Уилям Рейс. Уолтър Чеймбърс — представи ги Наш. Уолтър е антрополог от Станфорд. Специалист по централно — и южноамерикански култури — майте, ацтеките, олмеките и особено инките.

Чеймбърс се усмихна.

— Значи искате да чуете за идола?

— Така изглежда — рече Рейс.

Инките го наричали „Духа на народа“. Бил е от камък, но от някаква странна скална порода, лъскав и черен със съвсем тънки лилави жилки.

Той бил най-ценното нещо за инките. Смятали го за свое сърце и душа. Говоря буквално. За тях Духът на народа бил нещо повече от обикновен символ на тяхното могъщество. Те виждали в него истинския, буквалния източник на това могъщество. И наистина, имало легенди за неговите вълшебни способности. Можел да успокоява и най-свирепите животни. Или, ако го потопели във вода, той пеел.

— Пеел ли? — изненада се Рейс.

— Да потвърди Чеймбърс. — Пеел.

— Хм, добре. И как изглежда този идол?

— Видът му е описан в много извори, включително в двата най-изчерпателни труда за завладяването на Перу, „Relaciyn“ на Херес и „Кралските бележки“ на де ла Вега2. Но описанията се разминават. Някои твърдят, че бил висок трийсетина сантиметра, други — само петнайсетина, едни казват, че бил красиво изсечен и гладък, други че бил груб и с остри ръбове. Всички описания обаче са съгласни за едно — Духът на народа имал форма на озъбена глава на ягуар.

Чеймбърс се наведе напред.

— В мига, в който научил за идола, Ернандо Писаро решил, че трябва да го притежава. Още повече след като прислужниците от светилището в Пачакамак му го измъкнали под носа. Виждате ли, Ернандо Писаро навярно е бил най-безмилостният от братята Писаро, дошли в Перу. Предполагам, че днес биха го нарекли психопат. Според някои данни той подлагал на мъчения населението на цели села — само заради удоволствието. А търсенето на идола му станало мания. Село след село, град след град, където и да отивал, искал да му съобщят къде е идолът. Но колкото и местни да измъчвал, колкото и села да опожарявал, инките не му казали къде е безценният им идол.

Но през хиляда петстотин трийсет и пета година Ернандо някак си открил къде го крият. Пазели го в огромно каменно подземие в Кориканча, прочутия Храм на слънцето, разположен в центъра на обсадения Куско.