Храмът на инките

03.01.99. 22:01. ВЪТРЕШНА МРЕЖА НА СУХОПЪТНИТЕ СИЛИ НА САЩ

617 5544 88211–05 №139

От: Наш, Франк

До: Всички членове на групата „Куско“

Тема: ОПЕРАЦИЯ „СУПЕРНОВА“

Колкото може по-бързо да се установи връзка с Рейс.

Участието му е важно за успеха на операцията.

Очаквайте утре, 4 януари, в 09:45 на летището в Нюарк да пристигне пратка.

Всички членове да са качили екипировката си на самолета до 09:00.

Колите пристигнаха на летището в Нюарк, минаха през портала и бързо се насочиха към една частна писта.

Чакаше ги огромен товарен самолет, боядисан в камуфлажни цветове. В задната му част беше спусната рампа. Когато спряха до него, Рейс видя голям военен камион, който се качваше по рампата и потъваше в самолета.

Воден от сержант Ван Люън, той слезе от джипа. Едва се бе измъкнал от колата обаче, когато чу някъде високо над него да се носи чудовищен рев.

Стар F–15C „Ийгъл“, оцветен в зелено и кафяво и с надпис „ВВС“ на опашката, прелетя над тях и кацна на мокрия асфалт.

Докато гледаше как изтребителят обръща и се насочва обратно в неговата посока, Рейс усети, че Франк Наш леко го хваща за ръка.

— Елате — каза полковникът и го поведе към товарния самолет. — Всички останали вече са на борда.

Когато се приближиха, на вратата от тяхната страна се появи жена. Уилям веднага я позна.

— Здрасти, Уил — рече тя.

— Здравей, Лорън.

Лорън О’Конър беше тридесетина годишна, ала човек не можеше да и даде нито ден повече от двадесет и пет. Някога косата й бе дълга, къдрава и тъмнокестенява. Сега я носеше къса, забеляза Рейс, светла и права. Типично за самия край на деветдесетте.

Големите й кафяви очи обаче си бяха същите, както и свежата й светла кожа. Небрежно облегната на стената, със скръстени ръце, облечена в дебели спортни дрехи в цвят каки, тя изглеждаше както едно време. Висока и секси, гъвкава и атлетична.

— Мина много време — усмихна се Лорън.

— Да, така е.

— Е, Уилям Рейс. Лингвист. Консултант на Управлението за съвременни военни проучвания. Още ли играеш бейзбол, Уил?

— Само за удоволствие — отвърна той. Навремето беше в отбора на колежа. Бе най-дребният, но и най-бързият. — А ти? — попита Рейс и за пръв път забеляза халката на лявата и ръка. Зачуди се за кого се е омъжила.

— Ами, какво да ти кажа. Тази операция страшно ме вълнува. — Очите й проблеснаха. — Не всеки ден ти се случва да търсиш съкровища.

— Това ли било?

Преди Лорън да успее да му отговори, силен вой ги накара да се обърнат.

Изтребителят беше спрял на петдесетина метра от товарния самолет и тъкмо люкът му се бе отворил, когато пилотът скочи на пистата и се затича към тях, наведен напред заради проливния дъжд. В ръката си носеше куфарче.

Той спря при Наш и му подаде куфарчето.

— Доктор Наш — каза летецът. — Ръкописът.

Полковникът взе куфарчето и се запъти към Лорън и Рейс.

— Време е да започваме.

Огромният товарен самолет се понесе по пистата и се издигна в дъждовното небе.

Той бе локхийд С–130Е „Хъркюлиз“ и вътрешността му беше разделена на два отсека, товарен на долното ниво и пътнически — горе. Рейс седеше при другите петима учени от експедицията. Шестимата командоси, които ги придружаваха, бяха в товарния отсек и проверяваха снаряжението си.

Уилям познаваше само двама от петимата си колеги: Франк Наш и Лорън О’Конър.

По-късно ще имате време да се запознаете с другите — започна полковникът, който седеше до Рейс. Той взе куфарчето в скута си. — Най-важното сега е да започнете работа.

Наш отвори ключалките.

— Вече можете ли да ми кажете къде отиваме? — попита Уилям.

— А, да, разбира се. Съжалявам, че не ви казах по-рано, но кабинетът ви не беше обезопасен. Някой можеше да ни подслушва с лазерно устройство. Когато разговаряме в стая като вашата, прозорците вибрират от гласовете ни. Най-модерните офис сгради са обезопасени откъм такива подслушвателни устройства. През стъклата им се излъчват електронни заглушаващи сигнали. Но по-старите здания като вашето не са сигурни.

— И къде отиваме?

— В Куско, в Перу. Столицата на империята на инките преди пристигането на испанските конквистадори през хиляда петстотин трийсет и втора — отвърна Наш. — Сега това е просто голям провинциален град с малко развалини от времето на инките, туристически център. Ще пътуваме, без да кацаме. На два пъти ще заредим във въздуха.

Той отвори куфарчето и извади нещо от него.

Може би четиридесетина листа А3. Рейс видя най-горния. Беше копие на илюстрирана корица.

Това бе ръкописът, за който по-рано беше споменал Наш. Или поне така изглеждаше.

Полковникът му подаде листовете и се усмихна.

— Това е причината да сте тук.

Рейс ги пое и отгърна първия.