Храмът на инките

Не можех да си го обясня. Толкова голям камък не можеше да се разбие така с таран…

После димът и прахът се разнесоха и на мястото, където допреди секунди стоеше вратата, видях черното дуло на топ.

Ушите ми забучаха.

Бяха взривили входа на подземието с топ!

— Хайде! — извика от канала под мен Ренко.

Скочих в дупката точно в момента, в който първите испански войници влетяха през облаците прах, като стреляха с мускетите си във всички посоки.

И докато изчезвах през отвора на пода, последното нещо, което зърнах, беше капитанът. Ернандо Писаро влизаше в залата с пистолет в ръка. Очите му бяха безумни и той въртеше глава насам-натам в търсене на идола, за който толкова отдавна копнееше.

В този сетен ужасяващ миг видях, че Ернандо се обръща към мен и ме поглежда право в очите.

Отчаяно газех в мрачните канали и полагах всички усилия да не изоставам от Ренко. Виковете на испанците отекваха в яките каменни стени на тунелите, по ъглите зад нас се проточваха дълги зловещи сенки.

Князът просто напредваше в мръсната вода, стиснал идола под мишница.

Двамата завивахме ту наляво, ту надясно през каменния лабиринт — обратно към речния изход, към свободата.

След известно време обаче забелязах, че се движим в грешна посока.

Ренко не се насочваше към реката.

— Къде отиваме? — извиках му аз.

— Просто ме следвай! — отвърна младежът.

Завих зад поредния ъгъл, точно когато факелът над главата ми беше избит от стойката си от изстрел на мускет. Обърнах се и видях шестима конквистадори с блестящи от светлината на факлите шлемове.

— Настигат ни! — извиках аз.

— Тогава тичай по-бързо!

Отново отекнаха мускети и почти ме оглушиха. Куршумите се забиха във влажните каменни стени наоколо.

В този момент Ренко скочи на страничния перваз и натисна с рамо една от каменните плочи на тавана — плоча, в чийто ъгъл бе изсечен същият загадъчен символ като преди, кръгът с вписано двойно „V“. Приближих се до него и му помогнах да отмести камъка нагоре. В отвора видях звездното нощно небе.

Ренко пръв се измъкна навън и аз незабавно го последвах. Озовахме се на някаква тясна улица, настлана с паваж. От двете ни страни се издигаха яки сиви стени.

Припряно понечих да избутам каменната плоча на мястото й, когато от дупката излетя куршум и едва не откъсна пръстите ми.

— Остави. Хайде, насам — каза князът и ме задърпа след себе си.

Докато тичахме по кривите улички на Куско, следвани по петите от войниците на Ернандо, стените от двете ни страни се сляха в сива мъгла. От време на време зървахме испански отряди, които се насочваха към укрепленията.

Видяхме също — срам ме е да го кажа — колове като онези извън градските стени. Те се издигаха на всички площади, ред след ред, и отгоре им бяха набучени ужасно обезобразени трупове на пленени индиански воини. Ръцете, главите и гениталиите им бяха отсечени.

От един от труповете висеше индиански лък. Ренко го взе наред с колчана, който лежеше на земята до кола, после пак се затича по лабиринта от улички. Аз просто го следвах и не смеех да го изпускам от очи.

След време обаче той рязко зави и влезе в някаква сграда, ниска, изключително яка каменна постройка. Всъщност толкова яка, че приличаше на крепост.

Минахме през няколко външни помещения, преди да се спуснем по каменно стълбище и да стигнем до много просторна подземна зала.

Тя беше разделена на две нива — широк долен етаж и горна площадка, нещо като балкон, който опасваше залата.

Ала вниманието ми привлече долният етаж.

В пода имаше стотина дупки — ями, над които бяха прехвърлени тесни каменни мостове. С ужас осъзнах какво представляват.

Намирахме се в затвор на инките.

Тук отново си спомних, че туземците все още не са открили металургията и затова нямаха решетки. Техният аналог на килиите бяха ями.

Погледнах нагоре към балкона. Той представляваше тясна пътека, по която патрулираха тъмничарите.

Ренко не губи нито миг. Князът изтича по един от каменните мостове и се вгледа в дупките под него. Окаяните, умиращи от глад затворници, зарязани в ямите преди седмица, когато беше започнала обсадата, нададоха немощни викове и стонове.

Той се приближи до един от кладенците. Последвах го на моста и ето какво видях в мръсната дупка.

Самата яма имаше отвесни пръстени стени и трябва да бе дълбока най-малко пет крачки. Бягството беше невъзможно. На дъното седеше среден на ръст мъж, целият мръсен и смърдящ. Макар и мършав, той не изглеждаше отчаян, нито викаше като другите клети създания в този зандан. Просто седеше, облегнал гръб на стената и имаше нехаен, отпуснат вид. От неговото самообладание, от онова небрежно спокойствие на престъпниците по целия свят, ме побиха тръпки. Зачудих се какво иска от такъв човек Ренко.

— Басарио — каза князът.

Престъпникът се усмихна.

— И това ако не е добрият княз Ренко…

— Трябва ми помощта ти — направо започна младият ми спътник.

Това като че ли се стори смешно на затворника.

— Не мога да си представя за какво са му притрябвали на добрия княз моите умения — засмя се той. Какво има, Ренко? Да не си решил да започнеш живот на престъпник, след като царството ти е в развалини?