Храмът на инките

Още не се бях изправил, когато младият ми спътник изрита шлема изпод каменния блок и плочата с грохот затвори изхода.

Въздъхнах.

Бяхме в безопасност. Засега.

— Хайде, трябва да побързаме — каза Ренко. — Време е да се сбогуваме с този окаян град.

Отново по лабиринта от улички. Тичахме с всички сили.

Водеше Ренко, следван от Басарио. Аз бях последен. По някое време се натъкнахме на купчина испански оръжия. Престъпникът си избра лък и колчан със стрели, князът взе груба кожена чанта, в която прибра идола, и меч. Аз от своя страна грабнах дълга лъскава сабя. Защото, макар и смирен монах, вашият покорен слуга произхожда от род, дал едни от най-добите фехтувачи в цяла Европа.

— Насам — каза Ренко и се затича нагоре по каменно стълбище.

Излязохме на покрива. Князът запрескача ниските междинни стени и празните пространства между сградите.

Двамата с Басарио го следвахме, докато накрая Ренко падна на земята. Гърдите му тежко се надигаха и спускаха.

Той погледна над стеничката, зад която се бе скрил. Аз направих същото. И ето какво видях.

Голям павиран площад, на който се бяха събрали около двадесет и пет испански войници. Имаше и много коне.

Някои от тях бяха свободни, други — впрегнати в каруци и фургони.

От отсрещната страна на площада се издигаше висока дървена порта, вградена във външната крепостна стена. Тя обаче не беше направена от инките, а представляваше грозна добавка, приспособена към каменния вход след завладяването на града от моите съотечественици.

Точно пред нея имаше талига с два коня, обърната към вътрешността на града. Върху нея бе качен голям топ, насочен в срещуположната посока.

По-близо до нас, точно под сградата, на чийто покрив се намирахме, стояха тридесетина окаяни индиански пленници. През стоманените окови на китките им минаваше дълго черно въже.

— Какво ще правим сега? — тревожно попитах Ренко.

— Ще напуснем Куско.

— Как?

— Оттам — посочи към дървената порта той.

— Ами каналът? — Това ми се струваше най-очевидният път за бягство.

— Крадците никога не използват два пъти един и същи вход — отвърна Басарио. — Поне докато не го разкрият. Нали така, княже?

Точно така — потвърди Ренко.

Обърнах се към престъпника Басарио. Всъщност той беше доста красив мъж, въпреки мръсния си вид. Очите му блестяха и той широко се усмихваше — усмивка на човек, доволен, че участва в приключение. Не можех да кажа, че споделям радостта му.

Ренко свали колчана от рамото си и отдели онези стрели, чиито върхове бяха увити в плат.

— Добре — каза той, огледа се наоколо и видя запален факел на една недалечна стена. — Отлично.

— Какво ще правиш? — попитах аз.

Князът сякаш не ме чу. Погледът му бе отправен към три безстопанствени коня в отсрещния край на площада.

— Ренко — настойчиво казах аз, — какво си намислил?

В този момент той се обърна към мен и на устните му плъзна крива усмивка.

Излязох на площада, скръстил ръце под мокрото си монашеско наметало, с ниско спусната над очите качулка.

Докато пресичах откритото пространство, нито веднъж не вдигнах глава и бързо отстъпвах настрани, когато покрай мен минаваха групи войници, за да не привлека нечие внимание.

Според Ренко съотечествениците ми на площада още не знаеха, че един преминал на вражеската страна испански монах помага на индианските бегълци. Стига да не забележеха подгизналите ми дрехи, може би щях да успея да се добера до трите безстопанствени коня и да ги отведа на близка уличка, където щяха да ме чакат князът и Басарио.

Ала първо се налагаше да освободя пътя до портата, което означаваше да преместя талигата с топа. Тази задача щеше да е по-трудна. Трябваше „неволно“ да подплаша двата коня. За тази цел носех в ръкава си една от острите стрели на Ренко, готов — да ми прости Бог — да ръгна едно от бедните създания, докато минавам покрай тях.

Бавно пресякох площада, като внимавах да не срещна нечий поглед.

Както и в другите части на града, навсякъде по площада имаше колове с набучени глави. Кръвта им още не бе засъхнала и се стичаше по земята. Изпълваше ме ужасен страх — такава щеше да е и моята участ, ако не успеех скоро да избягам от Куско.

Наближих портата и талигата пред нея. Видях конете и здраво стиснах стрелата в ръкава си. Още две крачки и…

— Хей! Ти! — някъде иззад мен се разнесе груб глас.

Замръзнах. Но не се озърнах.

Пред мен се появи едър войник с голямо шкембе и пресече пътя ми към двата коня.

— Какво правиш тук? — строго попита той.

— Съжалявам, ужасно съжалявам… — запелтечих аз. Бях хванат в капан в града и…

— Връщай се в квартирата си. Тук е опасно. В града има индианци. Според нас търсят идола на капитана.

Не можех да повярвам. Бях толкова близо до целта си, а сега трябваше да се върна! Неохотно понечих да си тръгна, когато внезапно на рамото ми се стовари тежка ръка.

— Я почакай, монахо… — започна войникът, ала замълча, усетил, че наметалото ми е мокро. — По дяволите…

В този момент силно свистене разсече въздуха край мен и в носа на испанеца се заби стрела. Шурна струя кръв, която оплиска цялото ми лице.