Храмът на инките

Войникът се строполи като камък. Другите на площада го видяха и се заоглеждаха наоколо в търсене на врага.

Изведнъж отново се разнесе свистене и този път от един от мрачните покриви полетя пламтяща стрела, която улучи дървената порта.

Испанците с викове откриха огън по скрития стрелец.

Аз обаче гледах в съвсем друга посока.

Гледах топа върху талигата или по-точно фитила, който стърчеше от задната му част.

Фитилът гореше.

Пламтящата стрела — тогава не го знаех, но сега разбирам, че я е изстрелял Басарио — бе толкова точно насочена, че беше запалила фитила на топа!

Не чаках да видя какво ще се случи. Просто с всички сили се втурнах към трите безстопанствени коня. Тъкмо бях стигнал до тях и топът изгърмя.

Никога през живота си не бях чувал такъв грохот. Чудовищен тътен, който разтърси земята под краката ми.

От дулото изригна облак дим и голямата дървена порта се строши като вейка. Когато въздухът се проясни, в долната й половина зееше триметрова дупка.

Впрегнатите в талигата коне се подплашиха, изправиха се на задните си крака и препуснаха по улиците на Куско, откривайки пътя към свободата.

Трите коня, които трябваше да хвана, също се изправиха на задни крака и единият успя да избяга, но другите два бързо се успокоиха, докато аз здраво ги държах за юздите.

Испанските войници продължаваха да стрелят насляпо по околните покриви. Вперих поглед в мрака. Ренко и Басарио не се виждаха никъде…

— Монахо! — ненадейно извика някой зад мен.

Обърнах се и видях Басарио да се приближава тичешком с лъка си в ръка.

— Направи всичко възможно да объркаш нещата, а? — усмихнато рече той и се метна върху седлото на един от моите коне. — А само трябваше да подплашиш ония животни.

— Къде е Ренко? — попитах аз.

— Идва.

В този момент над площада отекнаха остри, гневни викове и аз светкавично се обърнах. Окованите индиански пленници едновременно се бяха хвърлили срещу испанците. Инките бяха свободни и дългото черно въже вече не ги държеше завързани един за друг!

После внезапно чух предсмъртен писък и видях Ренко, застанал на един от покривите над паднал конквистадор. Князът припряно взимаше пистолета му, докато шестима други испанци тичаха нагоре по стълбището отстрани на сградата.

Ренко погледна надолу към мен.

— Алберто! Басарио! — извика той. — Към портата! Тръгвайте към портата!

— Ами ти? — попитах аз.

— Идвам след вас! — И князът се наведе, за да се скрие от куршумите на мускетите. — Тръгвайте! Бързо!

Скочих върху седлото на втория кон.

— Хайде! — каза Басарио и пришпори своя.

Аз го последвах и насочих животното към портата.

После се обърнах на седлото и видях удивителна гледка.

Видях стрела — остра стрела, не пламтяща — която летеше над площада. Зад нея като змия се виеше дълго въже, черно въже — въжето, с което допреди малко бяха завързани индианските пленници!

Стрелата изсвири над главата ми и с пронизителен звук се заби в горната половина на дървената порта. В следващия миг въжето се опъна.

И тогава зърнах Ренко в другия му край — широко разкрачен на един от покривите, прехвърлил през дясното си рамо кожената чанта. Той преметна през въжето кожения колан на испанския си панталон и го стисна с една ръка. После скочи от покрива и се залюля, не, плъзна се по въжето над целия площад.

Неколцина испански войници откриха огън по него, ала младият княз извади пистолета от пояса си със свободната си ръка и стреля по тях, продължавайки с невероятна скорост да се носи във въздуха!

Пришпорих кобилата и препуснах под въжето на Ренко, точно когато той стигна до вратата. Младежът пусна колана и плавно скочи върху задницата на коня.

Пред нас Басарио мина като опитен ездач през портата. Обсипвани с дъжд от куршуми, двамата с Ренко го последвахме.

Озовахме се в студената нощ навън и пресякохме масивната каменна плоча, която играеше ролята на мост над северния ров на града. Първото нещо, което чух, бе триумфалният рев на индианските воини в долината пред нас.

— Как върви? — внезапно попита някой.

Рейс вдигна очи от ръкописа и за миг изгуби ориентация. Той погледна през малкия илюминатор от дясната си страна и видя море от покрити със сняг планини и безкрайни ясни сини простори.

После поклати глава. Толкова бе потънал в историята, че беше забравил къде се намира.

Пред него стоеше Трой Коупланд, един от хората на Наш от УСВП, ядреният физик с ястребово лице.

— Е, как върви? — повтори Коупланд и кимна към листовете в скута му. — Открихте ли къде е идолът?

— Ами, открих идола — отвърна Рейс и прелисти остатъка от ръкописа. — Струва ми се, че скоро ще науча къде са го занесли.

Добре. — Коупланд се обърна. — Дръжте ни в течение.

— Хей — спря го Уилям. — Може ли да ви попитам нещо?

— Естествено.

— За какво се използва тирий двеста шейсет и едно?

Физикът се намръщи.

— Мисля, че имам право да знам — настоя Рейс.

Коупланд бавно кимна.

— Да… да, предполагам, че сте прав. — Той си пое дъх. — Както, струва ми се, вече са ви казали, тирий двеста шейсет и едно не е земен химически елемент. Той идва от една бинарна звездна система, наречена Плеяди, която не е много далеч от нашата.