Клубът на мъртвите

На негово място едва ли бих била толкова великодушна.

— Баща ти отдавна ли залага?

— Откакто почина майка ми — отвърна той след дълго мълчание.

— Съжалявам — отместих поглед встрани; не исках да го притеснявам допълнително. — Аз нямам родители — добавих.

— Отдавна ли ги загуби?

— Бях на седем.

— Кой те отгледа?

— Отгледа ме баба ми, с помощта на брат ми.

— Тя жива ли е още?

— Не. Почина тази година. Убиха я.

— Грозна работа — каза го съвсем спокойно.

— Аха — имах още един въпрос. — И двамата ти родители ли ти казаха какъв си?

— Не. Каза ми го дядо ми, когато навърших тринайсет. Беше забелязал признаците. Просто не знам как сираците върколаци преминават през това без подкрепа.

— Сигурно им е много тежко.

— Стараем се да наблюдаваме развитието на всички върколаци, родени в нашия регион, за да ги предупреждаваме своевременно.

По-добре предупреждение втора ръка, отколкото никакво. Но все пак, да преживееш нещо такова, си е голяма травма.

Спряхме да заредим пикапа на бензиностанцията във Виксбърг. Предложих на Алсид да платя горивото, но той твърдо ми заяви, че ще запише тази сума в счетоводните си бумаги като служебен разход, защото наистина трябвало да се види с някакви клиенти. Отхвърли и предложението ми да налея собственоръчно горивото. Съгласи се да изпие чаша кафе за моя сметка и ме засипа с куп благодарности, сякаш му бях подарила официален костюм. Беше студен слънчев ден и аз реших да се поразтъпча около сградата на туристическата агенция, преди да се кача обратно в пикапа.

При вида на указателната табела към мемориала „Бойно поле“ се сетих за един от най-изморителните дни през целия ми съзнателен живот. И изведнъж започнах да разказвам на Алсид за любимия клуб на баба ми, „Потомци на славни герои“, и за екскурзията им до мемориала „Бойно поле“ преди две години. Отидохме с две коли; аз шофирах едната, а Максин Фортънбъри (бабата на един от приятелите на брат ми Джейсън) — другата. Направихме си хубаво пътешествие. Всеки от Потомците носеше със себе си любими извадки от текстове за обсадата и още на първата спирка в Центъра за посетители всички членове на клуба се снабдиха с купища карти и сувенири за спомен. Велда Канън остана без пукнат грош в джоба, но като цяло си прекарахме страхотно. Прочетохме надписите на всички паметници, направихме си пикник за обяд край реставрирания военен кораб „Кайро“ и се прибрахме у дома уморени и натоварени със сувенири за спомен. Отбихме се и в казино „Остров Капри“, където в продължение на цял час гледахме в изумление обстановката и хранехме с монети дълбоките гърла на игралните автомати. Това бе един много щастлив ден за баба ми; почти толкова щастлива беше и в онзи момент, когато успя да склони Бил да изнесе реч пред Потомците на една от вечерните им сбирки.

— Защо е искала това от него? — попита Алсид. Усмихваше се, докато му разказвах за вечерята на групата ни в един крайпътен ресторант.

— Бил е ветеран — отвърнах. — Ветеран от войната.

— Е, и? — Алсид се замисли и после добави: — Искаш да кажеш, че гаджето ти е ветеран от Гражданската война?

— Да. По онова време е бил човек. Вампирясал е чак след войната. Имал е съпруга и деца — вече изпитвах трудност да го наричам „гадже“, след като се канеше да ме зареже заради друга.

— Кой го е направил вампир? — попита Алсид. Вече се намирахме в Джаксън и се движехме в посока към центъра, където се намираше апартаментът на фирмата им.

— Не знам — отвърнах аз. — Той не говори за тези неща.

— Това ми се струва малко странно.

Всъщност и на мен ми се струваше малко странно, но смятах това за личен въпрос и ако Бил искаше да сподели нещо с мен, сам щеше да го направи. Знаех, че съществува много силна връзка между новия вампир и неговия създател.

— Той вече не ми е гадже, или поне натам отиват нещата — признах аз. Макар че думата „гадже“ описваше твърде слабо истинското значение на Бил за мен.

— О, така ли?

Изчервих се. Не биваше да го казвам.

— Но въпреки това трябва да го намеря.

След тези мои думи се възцари мълчание. В сравнение с Далас — последния град, който бях посещавала — Джаксън ми се стори направо миниатюрен по размери. (Огромно предимство, мен ако питате.) Алсид ми показа позлатената фигура върху новата сграда на Конгреса и аз й се възхитих подобаващо. Заприлича ми на орел, но не бях съвсем сигурна, а се стеснявах да попитам. Може би имах нужда от очила? Стигнахме до кооперацията, намираща се близо до ъгъла на улиците „Хай“ и „Стейт“. Не беше нова сграда; златистите някога тухли сега изглеждаха кафеникави от мръсотия.

— Апартаментите тук са по-големи, отколкото в новите сгради — каза Алсид. — Има малка спалня за гости. Всичко би трябвало да е подготвено за пристигането ни. Използваме услугите на фирма за почистване.

Кимнах безмълвно. Нямах спомен дали някога досега бях влизала в жилищна кооперация. Но после се сетих, разбира се. В Бон Темпс имаше една U-образна кооперация на два етажа. Естествено, че бях ходила там на гости; през последните седем години почти всеки необвързан човек в Бон Темпс си беше наемал любовно гнездо в „Апартаменти Кингфишър“.