Читаем Клубът на мъртвите полностью

На негово място едва ли бих била толкова великодушна.

— Баща ти отдавна ли залага?

— Откакто почина майка ми — отвърна той след дълго мълчание.

— Съжалявам — отместих поглед встрани; не исках да го притеснявам допълнително. — Аз нямам родители — добавих.

— Отдавна ли ги загуби?

— Бях на седем.

— Кой те отгледа?

— Отгледа ме баба ми, с помощта на брат ми.

— Тя жива ли е още?

— Не. Почина тази година. Убиха я.

— Грозна работа — каза го съвсем спокойно.

— Аха — имах още един въпрос. — И двамата ти родители ли ти казаха какъв си?

— Не. Каза ми го дядо ми, когато навърших тринайсет. Беше забелязал признаците. Просто не знам как сираците върколаци преминават през това без подкрепа.

— Сигурно им е много тежко.

— Стараем се да наблюдаваме развитието на всички върколаци, родени в нашия регион, за да ги предупреждаваме своевременно.

По-добре предупреждение втора ръка, отколкото никакво. Но все пак, да преживееш нещо такова, си е голяма травма.

Спряхме да заредим пикапа на бензиностанцията във Виксбърг. Предложих на Алсид да платя горивото, но той твърдо ми заяви, че ще запише тази сума в счетоводните си бумаги като служебен разход, защото наистина трябвало да се види с някакви клиенти. Отхвърли и предложението ми да налея собственоръчно горивото. Съгласи се да изпие чаша кафе за моя сметка и ме засипа с куп благодарности, сякаш му бях подарила официален костюм. Беше студен слънчев ден и аз реших да се поразтъпча около сградата на туристическата агенция, преди да се кача обратно в пикапа.

При вида на указателната табела към мемориала „Бойно поле“ се сетих за един от най-изморителните дни през целия ми съзнателен живот. И изведнъж започнах да разказвам на Алсид за любимия клуб на баба ми, „Потомци на славни герои“, и за екскурзията им до мемориала „Бойно поле“ преди две години. Отидохме с две коли; аз шофирах едната, а Максин Фортънбъри (бабата на един от приятелите на брат ми Джейсън) — другата. Направихме си хубаво пътешествие. Всеки от Потомците носеше със себе си любими извадки от текстове за обсадата и още на първата спирка в Центъра за посетители всички членове на клуба се снабдиха с купища карти и сувенири за спомен. Велда Канън остана без пукнат грош в джоба, но като цяло си прекарахме страхотно. Прочетохме надписите на всички паметници, направихме си пикник за обяд край реставрирания военен кораб „Кайро“ и се прибрахме у дома уморени и натоварени със сувенири за спомен. Отбихме се и в казино „Остров Капри“, където в продължение на цял час гледахме в изумление обстановката и хранехме с монети дълбоките гърла на игралните автомати. Това бе един много щастлив ден за баба ми; почти толкова щастлива беше и в онзи момент, когато успя да склони Бил да изнесе реч пред Потомците на една от вечерните им сбирки.

— Защо е искала това от него? — попита Алсид. Усмихваше се, докато му разказвах за вечерята на групата ни в един крайпътен ресторант.

— Бил е ветеран — отвърнах. — Ветеран от войната.

— Е, и? — Алсид се замисли и после добави: — Искаш да кажеш, че гаджето ти е ветеран от Гражданската война?

— Да. По онова време е бил човек. Вампирясал е чак след войната. Имал е съпруга и деца — вече изпитвах трудност да го наричам „гадже“, след като се канеше да ме зареже заради друга.

— Кой го е направил вампир? — попита Алсид. Вече се намирахме в Джаксън и се движехме в посока към центъра, където се намираше апартаментът на фирмата им.

— Не знам — отвърнах аз. — Той не говори за тези неща.

— Това ми се струва малко странно.

Всъщност и на мен ми се струваше малко странно, но смятах това за личен въпрос и ако Бил искаше да сподели нещо с мен, сам щеше да го направи. Знаех, че съществува много силна връзка между новия вампир и неговия създател.

— Той вече не ми е гадже, или поне натам отиват нещата — признах аз. Макар че думата „гадже“ описваше твърде слабо истинското значение на Бил за мен.

— О, така ли?

Изчервих се. Не биваше да го казвам.

— Но въпреки това трябва да го намеря.

След тези мои думи се възцари мълчание. В сравнение с Далас — последния град, който бях посещавала — Джаксън ми се стори направо миниатюрен по размери. (Огромно предимство, мен ако питате.) Алсид ми показа позлатената фигура върху новата сграда на Конгреса и аз й се възхитих подобаващо. Заприлича ми на орел, но не бях съвсем сигурна, а се стеснявах да попитам. Може би имах нужда от очила? Стигнахме до кооперацията, намираща се близо до ъгъла на улиците „Хай“ и „Стейт“. Не беше нова сграда; златистите някога тухли сега изглеждаха кафеникави от мръсотия.

— Апартаментите тук са по-големи, отколкото в новите сгради — каза Алсид. — Има малка спалня за гости. Всичко би трябвало да е подготвено за пристигането ни. Използваме услугите на фирма за почистване.

Кимнах безмълвно. Нямах спомен дали някога досега бях влизала в жилищна кооперация. Но после се сетих, разбира се. В Бон Темпс имаше една U-образна кооперация на два етажа. Естествено, че бях ходила там на гости; през последните седем години почти всеки необвързан човек в Бон Темпс си беше наемал любовно гнездо в „Апартаменти Кингфишър“.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Север и Юг
Север и Юг

Выросшая в зажиточной семье Маргарет вела комфортную жизнь привилегированного класса. Но когда ее отец перевез семью на север, ей пришлось приспосабливаться к жизни в Милтоне — городе, переживающем промышленную революцию.Маргарет ненавидит новых «хозяев жизни», а владелец хлопковой фабрики Джон Торнтон становится для нее настоящим олицетворением зла. Маргарет дает понять этому «вульгарному выскочке», что ему лучше держаться от нее на расстоянии. Джона же неудержимо влечет к Маргарет, да и она со временем чувствует все возрастающую симпатию к нему…Роман официально в России никогда не переводился и не издавался. Этот перевод выполнен переводчиком Валентиной Григорьевой, редакторами Helmi Saari (Елена Первушина) и mieleом и представлен на сайте A'propos… (http://www.apropospage.ru/).

Софья Валерьевна Ролдугина , Элизабет Гаскелл

Драматургия / Проза / Классическая проза / Славянское фэнтези / Зарубежная драматургия
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века
Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза