Клубът на мъртвите

— И какво толкова може да стори едно крехко човешко девойче на вампирите от Джаксън? Ти да не би да владееш бойни изкуства? Или си велик стрелец? Служила ли си в армията?

Наложи се да се усмихна.

— Не. Никога ли не си чувал името ми?

— Нима си известна личност?

— Не бих казала — приятно ми стана, че нямаше никакви предубеждения към мен. — Но по-добре да те оставя сам да разбереш каква съм.

— Надявам се, че нямаш намерение да се превръщаш в змия — той стана от стола си. — Не си мъж, нали? — очите му се разшириха от внезапно сполетялото го подозрение.

— Не, Алсид, жена съм — опитах се да го кажа със спокоен тон, но прозвуча малко троснато.

— Готов бях да се обзаложа за това — той се ухили до ушите. — Щом не си някаква супержена, как смяташ да процедираш, когато разбереш къде е мъжът ти?

— Ще се обадя на Ерик, той… — внезапно осъзнах, че да споделяш вампирски тайни, не е много добра идея. — Ерик е шеф на Бил. Той ще реши какво да прави след това.

— Нямам доверие на Ерик — намръщи се Алсид. — Нямам доверие на никого от тях. Подозирам, че той ще те измами.

— Как?

— Може да се възползва от твоя вампир като средство за постигане на целта си. Може да поиска възмездие за това, че са заловили един от събратята му. Може да използва това отвличане като повод да започне война, а стане ли това, твоят любим ще бъде екзекутиран незабавно.

Мисълта ми не беше ходила чак толкова надалече.

— Бил разполага с информация — казах. — Важна информация.

— Това е добре. Това може да го опази жив — тогава ме погледна и лицето му пламна, също като моето. — Ей, Суки, прощавай. Понякога дрънкам, без да мисля. Ще го измъкнем оттам, макар че ми става зле, като си представя жена като теб с някой от тези кръвопийци.

От това ме заболя, но в същото време ми подейства някак странно ободряващо.

— Май трябва да ти благодаря — отвърнах аз и тъжно се усмихнах. — Ами ти? Измислил ли си как точно ще ме представиш на вампирите?

— Аха. В Джаксън има един нощен клуб, близо до сградата на Конгреса. Там се допускат само свръхестествени и техните дами или кавалери. Никакви туристи. Вампирите не могат да го напълнят сами, но мястото е много удобно за срещите им, затова позволяват и на нас, по-низшата раса, да се веселим под един покрив с тях — той се ухили. Имаше великолепни зъби — бели и остри. — Присъствието ми там няма да събуди никакво подозрение. Винаги се отбивам, когато имам път към Джаксън. А ти ще си моята дама — той се изчерви. — Само че… трябва да ти кажа, понеже виждам, че предпочиташ да се обличаш спортно, като мен, но в този клуб… искат гостите им да са облечени малко по-официално — опасяваше се, че нямам никакви модерни рокли в гардероба си; това го усещах съвсем ясно. Не искаше да се почувствам смачкана, ако се появя неподходящо облечена. Господи, какъв мъж!

— Приятелката ти няма да е много доволна от това — отбелязах аз, водена от чисто любопитство.

— Тя живее в Джаксън, в интерес на истината. Но с нея се разделихме преди около два месеца — каза той. — Вече излиза с друго свръхсъщество. Представи си само, гаджето й се превръща в шибана сова!

Луда за връзване! Разбира се, историята с бившата приятелка със сигурност имаше и допълнителни нюанси. И, разбира се, попадаше в категорията „Не е твоя работа“.

Затова, без да обеля и дума повече, отидох в стаята си и напъхах в отделна торба две официални рокли, заедно с подходящи за тях аксесоари. И двете бяха купени от магазина „При Тара“, чийто управител — а отскоро и собственик — бе приятелката ми Тара Торнтън. Тара винаги ми звънеше, когато започваха сезонните разпродажби. Бил всъщност притежаваше сградата, в която се намираше магазинът на Тара, и имаше уговорка с всички наематели да открият сметки на мое име, които той ще плаща, но аз стоически устоявах на изкушението. Е, освен в случаите, когато се налагаше да подменям онези дрехи в гардероба си, които самият Бил късаше в по-разгорещените ни моменти.

Много се гордеех с тези две рокли, защото за пръв път през живота си притежавах нещо подобно. Затворих куфара и доволно се усмихнах.

Алсид надникна през открехнатата врата на спалнята, за да попита дали съм готова. Огледа покривката на леглото и пердетата, решени в кремавожълтата гама, и одобрително поклати глава.

— Трябва да се обадя на шефа ми — казах. — И после можем да тръгваме — приседнах на ръба на леглото и взех телефона.

Алсид се облегна на стената до гардероба, докато аз набирах личния номер на Сам. Гласът му звучеше сънено и аз побързах да му се извиня, че го безпокоя толкова рано.

— Какво има, Суки? — глухо попита той.

— Налага ми се да замина извън града за няколко дни — отвърнах. — Извинявай, че не те предупредих по-рано, но снощи звъннах на Сю Дженингс и я попитах дали може да ме замести. Съгласи се, така че тя ще поеме смените ми.

— Къде отиваш? — попита той.

— Джаксън, Мисисипи.

— Поръча ли на някого да прибира пощата ти?

— Да, на брат ми. Благодаря ти, че попита.

— Имаш ли цветя за поливане?

— Имам, но все такива, които ще оцелеят до завръщането ми.

— Добре. Сама ли отиваш?

— Не — колебливо отвърнах аз.

— С Бил?