Клубът на мъртвите

— Не, той… още не се е прибрал.

— В беда ли си?

— Всичко е наред — излъгах.

— Кажи му, че отиваш с придружител — избоботи Алсид и аз му хвърлих гневен поглед. Стоеше облегнат на стената и покриваше огромна площ от нея.

— Има ли някой там? — попита Сам. Бързо схваща, не може да му се отрече.

— Да, Алсид Ерво — отвърнах аз. Съобразих, че е добра идея да споделя с приятел името на човека, с когото заминавам. Първото впечатление понякога се оказваше напълно погрешно и Алсид трябваше да е наясно, че има кой да му търси сметка.

— Аха — каза Сам. Името очевидно не му говореше нищо. — Дай да го чуя.

— Защо? — не съм против покровителственото отношение, но вече започваше да ми идва до гуша.

— Просто му дай проклетата слушалка! — Сам почти никога не ругае и аз веднага направих гримаса, за да покажа какво мисля за тази негова грубост. После подадох телефона на Алсид, отправих се с гневна крачка към всекидневната и се загледах през прозореца. Да! Точно както и подозирах: пикап „Додж“ с удължена кабина. Можех да се обзаложа, че имаше всички възможни екстри.

Куфарът ми стоеше готов до вратата, дамската ми чанта висеше на един от столовете, така че оставаше само да облека дебелото си яке. Добре че Алсид ме предупреди навреме, че в бара има изисквания във връзка с облеклото, иначе и през ум нямаше да ми мине да си взема нещо по-модерно. Тъпите вампири с техния тъп „дрескод“.

Бях Сърдита, с главно „С“.

Върнах се обратно в коридора и запрехвърлях наум съдържанието на куфара си, докато двете свръхсъщества продължаваха да водят задълбочения си (по всяка вероятност) „мъжки разговор“. Хвърлих поглед през открехнатата врата на спалнята и видях, че Алсид се е настанил на леглото ми с телефона в ръка. Странно, но тук той се чувстваше като у дома си.

Закрачих неспокойно из всекидневната, като от време на време поглеждах през прозореца. Може би двамата си бъбреха за техни си, свръхестествени работи. В сравнение с размерите на Алсид, Сам (който обикновено се превръщаше в куче, порода коли, по свой избор) би трябвало да се намира в „лека категория“, но все пак и двамата бяха клони от едно и също дърво. Но, от друга страна, Сам със сигурност възприемаше Алсид с подозрение, тъй като на върколаците им се носеше лоша слава.

Алсид излезе от спалнята и тръгна с широки крачки по коридора, тропайки по дървения под с тежките си кубинки.

— Обещах му, че ще се грижа за теб — каза той. — Е, не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че всичко ще приключи успешно — изобщо не се усмихваше.

Бях се настроила да се сърдя, но последното му изречение прозвуча толкова реалистично, че гневът ми се изпари за секунди. Сложните взаимоотношения между вампири, върколаци и хора са осеяни с препъникамъни, които могат да предизвикат куп неочаквани проблеми. Моят план изглеждаше като съшит с бели конци, а влиянието на вампирите върху Алсид издишаше отвсякъде. Бил може и да не е бил отвлечен против волята му; може да му харесваше да е пленник в чуждо кралство с вампирката Лорена наблизо. Можеше да се ядоса от появата ми.

Можеше да е мъртъв.

Заключих вратата след себе си и последвах Алсид, който натовари багажа ми в удължената кабина на пикапа си.

Автомобилът му светеше отвън, но вътре цареше типичният хаос за мъж, който прекарваше цялото си работно време по пътищата; предпазна каска, фактури, сметки, визитни картички, ботуши, аптечка за първа помощ. Поне нямаше остатъци от храна. Докато се друсахме по разбитата ми автомобилна алея, посегнах към сноп брошури, пристегнати с ластик, на които пишеше „Ерво и син — точни земемерни планове“.

Издърпах една и внимателно се зачетох, докато Алсид шофираше към междущатска магистрала 20, откъдето щяхме да поемем на изток към Монро, Виксбърг, а оттам — към Джаксън.

От брошурата разбрах, че Ерво — баща и син — са собственици на геодезична компания, упражняваща дейност на територията на два щата, с офиси в Джаксън, Монро, Шривпорт и Батън Руж. Централният им офис се намираше в Шривпорт. Имаше и снимка на двамата мъже, от която ставаше ясно, че бащата Ерво е не по-малко внушителен от сина си.

— Баща ти също ли е върколак? — попитах, след като смлях информацията от брошурата и осъзнах, че семейство Ерво са заможни хора, да не кажа направо богати. Но парите им бяха спечелени с много труд и те биха могли да продължат да се трудят здраво, ако старият Ерво намереше начин да овладее страстта си към хазарта.

— И двамата ми родители са върколаци — отвърна Алсид след кратка пауза.

— О, извинявай — не бях сигурна за какво точно се извинявах, но при подобни съмнителни ситуации предпочитах да се извиня, отколкото да не кажа нищо.

— Това е единственият начин да създадеш дете върколак — уточни той след известно мълчание.

Нямах представа дали го правеше от любезност, или наистина смяташе, че трябва да ме осветли по този въпрос.

— Как тогава се получава така, че в Америка не гъмжи от върколаци? — попитах аз, след като внимателно обмислих думите му.