Клубът на мъртвите

Алсид каза, че апартаментът им се намира на последния, пети етаж. От улицата се слизаше по стръмна алея, водеща право към паркинга. На входа имаше будка, в която седеше пазач. Алсид му показа пластмасова карта. Пазачът — набит мъж с цигара в уста — вяло погледна към картата и натисна копчето за вдигане на бариерата. Не бях във възторг от охраната. Имах чувството, че можех да хвърля един бой на пазача и сама. А брат ми Джейсън би могъл да го тръшне на тротоара с една ръка. Излязохме от пикапа и извадихме багажа си от задната седалка. Дамската ми чанта се намираше в отлично състояние. Без да ме пита, Алсид взе куфара ми и ме поведе през паркинга към асансьора. Натисна бутона и лъскавата врата веднага се отвори. После натисна копчето за петия етаж и асансьорът заскърца нагоре. Хигиената беше безупречна — и в асансьора, и в застлания с мокет коридор на етажа.

— Първо бяхме под наем, но обявиха апартамента за продажба и ние го купихме — небрежно подхвърли Алсид.

Да, добри пари са изкарвали с баща му. На всеки етаж имало по четири апартамента, поясни той.

— А съседите ви кои са?

— 501 е собственост на двама щатски сенатори, но съм сигурен, че те са се прибрали по домовете си за лятната ваканция — отвърна той. — Госпожа Чарлз Осбърг Трети живее в 502 заедно с медицинската си сестра. До миналата година госпожа Осбърг беше една достолепна възрастна дама, но подозирам, че вече не може да се движи сама. 503 е необитаем в момента, освен ако фирмата за недвижими имоти не му е намерила купувач през последните две седмици.

Той отключи вратата на номер 504, отвори я и любезно ми направи път да мина. Влязох в коридора и ме облъхнаха тишина и топъл въздух. Отляво се намираше кухнята, отделена от всекидневната и трапезарията не със стени, а с барплот. Отдясно имаше вграден гардероб, а до него — друга врата, която водеше към малка спалня с грижливо оправено двойно легло. До нея се намираше банята — със синьо-бели плочки и чисти хавлии върху рафтовете.

В дъното на всекидневната имаше още една врата, зад която се намираше по-голяма спалня. Надникнах вътре съвсем за кратко; не исках да демонстрирам любопитството си към личните покои на Алсид. Леглото беше огромно и аз неволно се запитах как ли се забавляваха баща и син Ерво при посещенията си в Джаксън.

— Голямата спалня си има собствена баня — обясни Алсид. — С удоволствие бих ти я отстъпил, но телефонът е там, а ми предстоят няколко служебни разговора.

— Малката спалня е чудесна — отвърнах. Оставих багажа си вътре и разгледах още малко наоколо.

Апартаментът бе като симфония в бежово. Бежов мокет, бежови мебели. Бежови тапети с нещо като бамбукови мотиви в ориенталски стил. Много чисто и много тихо жилище.

Закачих роклите си в гардероба и се зачудих колко ли нощи трябваше да прекарам в този клуб. Имах тоалети само за две посещения, което означаваше, че можеше да ми се наложи да обиколя магазините. Но бюджетът ми не го позволяваше. До болка познатото безпокойство притисна плещите ми като камък.

Когато умря баба — царство й небесно, — не ми остана почти нищо, особено след разходите по погребението й. Къщата се оказа един чудесен и неочакван подарък.

Семейните пари, добити от вече пресъхнал нефтен кладенец, отдавна бяха изхарчени за отглеждането на двама ни с брат ми Джейсън. Хонорарът от работата ми за даласките вампири се стопи за нула време, след като си купих двете рокли, оправих данъците си и платих за отсичането на едно дърво в двора ми, защото след миналогодишната ледена буря корените му се бяха разместили и то се наклони твърде много към къщата. Един голям клон дори беше паднал върху ламаринения покрив, но, за щастие, Джейсън и Хойт Фортънбъри успяха да поправят щетите сами.

Тогава се сетих за камиона на фирмата за външна мазилка и покриви, паркиран до къщата на семейство Белфльор.

И рязко седнах на леглото. Това пък откъде ми дойде? Нима бях толкова дребнава, та да се ядосвам, че приятелят ми всячески се старае да подсигури благополучието на потомците си, докато аз, любовта на задгробния му живот, едва свързвам двата края?

О, да, дребнава бях, и още как! Трябваше да се засрамя от себе си. Но не точно сега. Може би по-късно. Сега все още горко страдах.

Докато умувах над финансите си (по-скоро над липсата им), си зададох следния въпрос: минало ли му беше на Ерик през ум, когато ме пращаше на тази мисия, че щом няма да ходя на работа, няма да получа и заплата? Щом няма да получа заплата, няма да мога да платя нито сметката си за електричество, нито кабелната телевизия, нито телефона, нито застраховката за колата… макар че имах морално задължение към Бил, независимо от обстоятелствата около връзката ни, нали така?

Пльоснах се по гръб на леглото и си казах, че всичко ще се нареди някак си. Дълбоко в себе си знаех, че щом седна да поговоря с Бил — ако приемем, че изобщо успеех да го измъкна оттам, — и му обясня положението си, той ще… ще предприеме нещо.