Клубът на мъртвите

Носех червена рокля — крещящо червена, като пожарна кола. Щях да зъзна цяла вечер, защото роклята ми беше с голи рамене, макар и с дълги ръкави, които се нахлузваха отделно. С цип на гърба и клоширана в долната си част — оскъдна долна част, ако трябва да съм точна. Баба ми би се хвърлила по корем върху прага, за да ми попречи да изляза на улицата в такъв вид. Но аз си харесвах роклята. Бях я купила от разпродажба в магазина на Тара; подозирам, че Тара я бе заделила специално за мен. В пристъп на внезапна лудост си бях купила подходящи за нея обувки и червило. А сега и ноктите ми, благодарение на Джанис! Имах и шал с ресни в сиво и черно, с който да се наметна, както и обшита с мъниста миниатюрна черна чантичка в тон с обувките.

— Я се завърти още веднъж — помоли Алсид с дрезгав глас.

Самият той носеше традиционен черен костюм с бяла риза и зелена щампована вратовръзка, която подчертаваше цвета на очите му. Очевидно нищо не можеше да обуздае буйната му коса. Може би той трябваше да отиде в салона на Джанис вместо мен. Изглеждаше красив и по мъжки грубоват, макар че по-точно би го описала думата „привлекателен“, отколкото „красив“.

Завъртях се бавно още веднъж. За жалост, не се чувствах достатъчно уверена в себе си и когато направих пълно завъртане, веждите ми сами се извиха нагоре в безмълвен въпрос.

— Изглеждаш слюнкоотделящо — каза той с неподправена искреност.

Въздъхнах с облекчение; едва тогава разбрах, че неволно съм затаила дъх.

— Благодаря — отвърнах аз, опитвайки се да не се хиля като идиот.

Качването в пикапа представляваше сериозно изпитание за мен заради сложната комбинация от къса рокля и високи обувки, но успях да се справя благодарение на един ловък тласък от страна на Алсид.

Пристигнахме в малко заведение на ъгъла на улиците „Капитол“ и „Роуч“. Отвън — нищо особено, но кафене „Мейфлауър“ се оказа точно толкова интересно, колкото го описа Алсид. Върху облицования с черно-бели плочки под бяха разпръснати маси, на които седяха най-различни хора — някои бяха издокарани като нас двамата с Алсид, други носеха джинси и спортни пуловери. Имаше и такива, които си носеха алкохол отвън. Радвах се, че с Алсид не си падахме по пиенето. Той изпи само една бира. Аз си поръчах студен чай. Храната беше много вкусна, без да е претенциозна. Вечерята ни продължи дълго и протече спокойно и интересно. Много хора познаваха Алсид; непрекъснато спираха до масата ни, за да го поздравят и да разберат коя съм. Някои от тях заемаха високи държавни постове, други — като Алсид — работеха в строителната промишленост, а някои от тях познаваха много добре и баща му.

Но между тях имаше и неколцина не съвсем примерни граждани. Макар че целия си живот съм прекарала в Бон Темпс, веднага разпознавам бандитите по съдържанието на черепните им кутии. Не казвам, че мислеха за това как трябва да очистят някого или да подкупят сенатор, или нещо друго в този дух. Самите им мисли бяха жадни — жадни за пари, жадни за мен, а имаше и един жаден за Алсид (но моят компаньон така и не разбра за това).

Но преди всичко тези хора — всички до един — жадуваха за власт. Предполагам, че в столицата на щата жаждата за власт е нещо съвсем нормално, дори и за затънал в бедност щат като Мисисипи.

Придружителките на най-алчните мъже бяха изключително добре поддържани и много скъпо облечени. Тази вечер аз не им отстъпвах по нищо, затова държах главата си високо изправена. Една от тях си помисли, че изглеждам като високоплатена проститутка, но аз го приех като комплимент — само днес, по изключение. Все пак й мина през ум думичката „високоплатена“. Една от жените, банкер по професия, познаваше Деби — бившата приятелка на Алсид — и ме огледа внимателно от глава до пети, за да разполага с подробно мое описание, в случай че Деби й го поиска.

Нито един от присъстващите, разбира се, не знаеше каквото и да било за мен. Чувствах се прекрасно в обкръжението на хора, които нямаха никаква представа за миналото ми, за образованието ми, за професията ми или за способностите ми. Твърдо решена да се насладя максимално на това усещане, аз се обаждах само, ако някой ме заговореше, внимавах да не разсипя храна върху красивата си рокля и се стараех да демонстрирам добри маниери — както на масата, така и при общуване. Самата аз се забавлявах чудесно, но не исках Алсид да попада в неловко положение заради мен, още повече че присъствието ми в живота му щеше да е съвсем мимолетно.