Клубът на мъртвите

В „Жозефина“ нямаше голяма навалица. Разбира се, за редовните клиенти това беше доста ранен час от денонощието. След мрачната реклама останах едва ли не разочарована от вида на просторното помещение, което сякаш по нищо не се различаваше от всеки друг бар. Зоната за обслужване се намираше в центъра на залата и представляваше огромен бар с квадратна форма и повдигащ се плот за достъп на персонала. Собственикът сигурно редовно гледаше повторенията на сериала „Бар Наздраве“. Чашите висяха надолу от специални стойки, имаше изкуствени цветя, приглушено осветление и тиха музика. Около тезгяха, на равно разстояние един от друг, бяха наредени високи полирани столове без облегалки. От лявата страна на бара имаше малък дансинг, а още по-наляво — малка издигната сцена за оркестър или дисководещ. Около другите три страни на квадратното островче имаше най-обикновени ниски маси, половината от които — празни.

Тогава забелязах списъка с многозначителни правила, окачен на стената; правила, предназначени за редовните клиенти, но неразбираеми за случайно попаднали тук туристи.

„Забранено е преобличането в заведението“

Гласеше строго един от тях. Върколаците нямаха право да се променят от животно в човек на територията на бара; е, това веднага ми стана ясно.

„Хапането строго забранено“

„Забранена е консумацията на живи закуски“

Гадост!

Вампирите се разхождаха из цялото заведение. Някои контактуваха със себеподобни, други — с човеци. В югоизточния ъгъл, на няколко събрани една до друга маси, седеше шумна компания от свръхсъщества. В центъра на групата изпъкваше висока млада жена с атлетично телосложение, къса коса — черна и лъскава — и тясно продълговато лице. Прегръщаше широкоплещест тип на нейната възраст, а самата тя изглеждаше на не повече от двайсет и осем. Мъжът имаше кръгли очи, плосък нос, а толкова мека коса като неговата не бях виждала никога — тъничка като пух и почти бяла. Зачудих се дали това беше Деби с жениха си и дали Алсид знаеше, че те двамата ще празнуват годежа си тук. Спътникът ми не сваляше поглед от тях.

Аз, естествено, веднага започнах да оглеждам дрехите на останалите жени в бара. Женските вампири и придружителките на мъжките вампири бяха облечени не по-зле от мен. Женските свръхсъщества не изглеждаха толкова наконтени. Чернокосата жена, която взех за Деби, носеше златиста копринена блуза, плътно прилепнал кафяв кожен панталон и ботуши. Русият мъж каза нещо, тя се засмя в отговор и аз усетих как ръката на Алсид се стегна под пръстите ми. Да, това трябваше да е бившата му любима, Деби. От момента, в който погледът й регистрира присъствието на Алсид, настроението й видимо се повдигна.

Лицемерна кучка, мигом я прецених аз и реших да се държа подобаващо. Таласъмът Хоб ни отведе до празна маса с добра видимост към празнуващата компания и издърпа стол за мен. Кимнах му учтиво, свалих шала си, сгънах го и го метнах на съседния стол.

Алсид седна от дясната ми страна, за да е с гръб към ъгъла, в който се вихреше годежното парти.

Сух като вейка вампир дойде да вземе поръчката ни. Алсид ме погледна въпросително и кимна безмълвно.

— Коктейл с шампанско — изтърсих аз. Представа нямах какъв е на вкус. В „Мерлот“ нямаше да си направя труда да забъркам такъв за себе си, но след като се намирах в чужд бар като клиент, реших да го опитам. Алсид си поръча „Хайнекен“. Деби непрекъснато стрелкаше погледи към нас, затова се наведох над масата и пригладих назад един непокорен кичур от къдравата черна коса на Алсид. Той ме погледна изненадано, макар че Деби нямаше как да види това, разбира се.

— Суки? — попита той колебливо.

Усмихнах му се, но не с нервната си усмивка, защото този път наистина не се притеснявах. Благодарение на Бил вече се чувствах много по-уверена в собствената си физическа привлекателност.

— Ей, нали излизаш с мен, забрави ли? Просто се държа като на среща — отвърнах.

Точно в този момент кльощавият вампир донесе поръчката ни и аз чукнах чашата си в неговата бутилка.

— За общото ни начинание — вдигнах наздравица аз и очите му грейнаха.

Отпихме по една глътка. Обожавах коктейли с шампанско.

— Разкажи ми нещо повече за семейството си — помолих аз, защото ми харесваше да слушам дрезгавия му глас. Трябваше да изчакам да се посъберат още хора, преди да започна да слушам мислите им.

Алсид послушно започна да ми разказва колко беден е бил баща му, когато създал геодезичната си фирма, и колко дълго време му отнело да достигне материално благополучие. И тъкмо когато започна да говори за майка си, Деби наперено закрачи към масата ни.

Срещата с нея беше само въпрос на време.

— Здравей, Алсид — измърка тя. Тъй като той не видя приближаването й, силното му лице се изопна. — Коя е новата ти приятелка? Взел си я назаем за една нощ?

— О, не за една, а за доста по-дълго — ясно изрекох аз и се усмихнах на Деби също толкова искрено, колкото и тя на мен.

— Наистина ли? — веждите й тръгнаха да пълзят нагоре и всеки момент щяха да опрат в тавана.