Клубът на мъртвите

В бара влезе малка група върколаци, облечени като рокери. Носеха еднакви кожени елеци с емблема на вълча глава на гърба — точно като мъжа, който се опита да ме нападне в „Мерлот“. Запитах се дали бяха започнали да издирват изчезналия си другар, дали имаха ясна идея кого точно търсеха и как ли щяха да реагират, ако разберяха коя съм. Четиримата си поръчаха няколко кани бира и започнаха да си шепнат нещо тайно, наведени един към друг над масата.

Дисководещият — вампир, както се оказа — започна да пуска музика с идеално подбрана височина на звука; разбираш коя е песента, но същевременно можеш спокойно да водиш разговор.

— Хайде да потанцуваме — предложи Алсид.

Това ми дойде изневиделица, но по време на танца щях да се приближа до вампирите и до хората, които ги придружаваха, затова приех. Алсид взе ръката ми и ме отведе до миниатюрния дансинг. Вампирът смени стила и след тежкия хевиметъл се разнесе „Good Enough“ на Сара Маклоклън — бавна песен, но ритмична.

Не мога да пея, но танцувам добре; Алсид също, както се оказа.

Хубавото на танците е, че можеш да помълчиш за известно време, ако си се уморил да приказваш. Лошото — твърде голямата близост до тялото на партньора ти. Аз вече имах представа от — извинете ме — животинския магнетизъм на Алсид. И сега, когато се поклащах плътно до него в ритъма на музиката, следвайки всяко негово движение, започнах да изпадам в нещо като транс. Когато песента свърши, останахме на малкия дансинг, но аз не вдигах поглед от пода. Започна следващата песен, по-бърза — убийте ме, не знам коя, — и ние продължихме да танцуваме. Помня само, че се въртях и се поклащах, и подскачах в унисон с движенията на върколака.

Тогава ниският мускулест мъж, настанен на високо столче до бара някъде зад нас, каза на своя приятел вампир:

— Все още не е проговорил. А днес се обади Харви. Каза, че са претърсили къщата и не са открили нищо.

— На обществено място си — скастри го придружителят му.

Вампирът се отличаваше с доста нисък ръст. Сигурно беше станал вампир, когато хората са били много по-дребни.

Знаех, че говореха за Бил, защото човекът си мислеше за Бил, когато каза: „Още не е проговорил“. А въпросният тип излъчваше великолепен сигнал — идеалната комбинация от звук и картина.

Алсид се опита да ме поведе настрана от тях, но аз му оказах съпротива. Погледнах към изненаданото му лице и едва забележимо кимнах към въпросната двойка. В очите му проблесна разбиране, но не изглеждаше очарован.

На никого не препоръчвам да танцува и едновременно с това да се опитва да чете мисли. Умствено се напрягах, а сърцето ми заби учестено, след като образът на Бил се стрелна за миг пред очите ми. За мой късмет, точно в този момент Алсид се извини, че трябва да отиде до тоалетната, и ме настани на високата табуретка до вампира. Въртях глава и се стараех да гледам танцуващите, дисководещия и всичко останало, само не и човека, в чието съзнание се опитвах да бръкна.

Той си мислеше за днешните си занимания; беше се опитвал да държи някого буден, а този някой бе имал мъчителна нужда от сън. Вампир. Бил.

Най-голямото мъчение за един вампир е да го държиш буден през деня. Но това е много трудно за изпълнение. Когато слънцето изгрее, потребността им да заспят е неимоверно силна, а самият сън ги покосява като смърт.

До ден-днешен и през ум не ми бе минавало — сигурно защото съм американка, — че похитителите на Бил може да прибегнат до възможно най-подлите средства, за да го накарат да проговори. Ако им трябваше информация, естествено, че нямаше да стоят и да чакат, докато Бил изпадне в настроение за споделяне. Ама че съм глупава — абсолютна тъпачка! Знаех, че ме е предал, знаех, че се е канел да ме напусне заради старата си вампирска любов, но въпреки това ме завладя непоносима мъка по него.

Потънала в мрачните си мисли, изобщо не забелязах появилата се до мен опасност. Докато тя не ме сграбчи за ръката.

Един от членовете на бандата върколаци — едър тъмнокос мъж, доста тежък и доста зловонен — ме стискаше здраво за лакътя. Мазните му пръсти оставяха отпечатъци по ръкавите на красивата ми червена рокля и аз се опитах да се изскубна от него.

— Ела на нашата маса да те опознаем отблизо, сладурче — каза той и се ухили насреща ми. На едното си ухо имаше две обеци. Запитах се какво ли се случваше с тях по време на пълнолуние. Но веднага осъзнах, че имам много по-сериозни проблеми за разплитане. Изражението на лицето му бе твърде откровено; мъжете гледаха по този начин единствено жените, които стърчаха на някой уличен ъгъл, облечени в предизвикателен панталон и сутиен; с други думи, той смяташе, че съм му в кърпа вързана.

— Не, благодаря — учтиво отвърнах аз, макар да имах мрачното предчувствие, че нещата няма да приключат дотам. Но нищо не ми пречеше да се настроя оптимистично. Имах богат опит с напористи мъже в „Мерлот“, но там винаги разчитах на подкрепа. Сам не толерираше обидно отношение към персонала си.

— Ама разбира се, че искаш да дойдеш при нас, захарче — продължи да настоява той.

За пръв път през живота си съжалявах, че Буба не е наблизо.