Клубът на мъртвите

— Да — любезно отвърна Алсид. — Радвам се, че си поговорихме, Ръсел.

Когато излязохме на улицата, пикапът вече ни чакаше отпред. Тротоарът изглеждаше също толкова злокобно, колкото и на идване. Зачудих се как ли се постигаше целият този ефект, но се чувствах твърде потисната, за да разпитвам кавалера си.

— Не трябваше да ми даваш сакото си, сигурно замръзваш — казах аз, след като изминахме няколко пресечки.

— Облечен съм с повече дрехи от теб — отвърна Алсид.

Той не трепереше като мен, дори и без връхна дреха. Сгуших се в сакото му, наслаждавайки се на копринения хастар, на топлината, на неговия мирис.

— Изобщо не биваше да те оставям сама с онези идиоти в клуба.

— Всеки отива в тоалетната, рано или късно — кротко отвърнах аз.

— Трябваше да помоля някого да седне при теб.

— Аз съм голямо момиче. Нямам нужда от постоянна охрана. В бара, където работя, подобни дребни инциденти се случват непрекъснато — в гласа ми се прокрадна отегчение, но наистина така се чувствах. За жалост, когато работиш като сервитьорка, рядко се случва да видиш добрата страна на мъжката природа, дори в заведение като „Мерлот“, където собственикът се грижи добре за персонала си, а повечето от клиентите са местни.

— В такъв случай не трябва да работиш там — категорично заключи Алсид.

— Добре, ожени се за мен и ме отведи далече от всичко това — сериозно отвърнах аз и той ме погледна уплашено. На лицето ми грейна широка усмивка. — Трябва някак да си изкарвам прехраната, Алсид. Освен това тази работа ми харесва.

Не успях да го убедя, изглеждаше замислен. Налагаше се да сменя темата.

— Те държат Бил — казах.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Но защо? Какво толкова знае той, че да накара Еджингтън да предприеме такава сериозна стъпка? Това би могло да предизвика война.

— Не мога да ти кажа.

— Но знаеш, така ли?

Ако му кажех, това значеше да призная, че му се доверявам. Грозеше ме същата опасност, в която се намираше Бил, ако станеше известно, че знаех онова, което знаеше и той. А аз щях да се пречупя много по-бързо.

— Да — казах. — Знам.

6

В асансьора мълчахме. Докато Алсид отключваше апартамента си, аз се облегнах на стената. Чувствах се като развалина: изморена, объркана, разстроена от свадата с върколака и вандалщината на Деби. Изпитвах желание да се извиня, но не знаех за какво.

— Лека нощ — казах аз пред вратата на спалнята си. — О, ето, вземи. Благодаря — съблякох сакото и му го подадох.

Той го закачи на облегалката на един от високите столове до барплота в кухнята.

— Имаш ли нужда от помощ за ципа? — попита.

— Би било чудесно… дръпни го само в началото — обърнах се с гръб към него.

Той ми помогна с последните няколко сантиметра от ципа, когато се обличах; колко мило от негова страна, че се сети за това и сега, преди да се прибере в спалнята си. Почувствах как големите му пръсти докосват гърба ми и дръпват ципа надолу. После се случи нещо неочаквано — той ме докосна отново.

Пръстите му погалиха кожата ми и аз потръпнах от глава до пети.

Не знаех какво да направя.

Не знаех какво искам да направя.

Събрах сили и се обърнах към него. Той изглеждаше не по-малко смутен от мен.

— Това е възможно най-неподходящият момент — казах. — Ти си с разбито сърце. Аз издирвам гаджето си; гадже, което ми изневерява, но все пак…

— Кофти момент — съгласи се той и положи длани върху раменете ми. После се наведе и ме целуна. Отне около половин секунда ръцете ми да се плъзнат около кръста му, а езикът му — в устата ми. Целуваше се много нежно. Исках да прокарам пръсти през косата му и да разбера колко широк е гръдният му кош и дали задникът му наистина е толкова вирнат и заоблен, колкото изглеждаше в панталоните му… о, по дяволите! Отдръпнах се деликатно от него.

— Кофти момент — казах. Сетих се, че роклята ми е разкопчана отзад, и бузите ми пламнаха. Сутиенът ми се виждаше, както и част от гърдите ми. Е, за мой късмет си бях сложила хубав сутиен.

— О, боже! — изпъшка Алсид, когато погледът му попадна върху пазвата ми. Направи огромно усилие и стисна очи (тези негови зелени очи!). — Кофти момент — съгласи се отново той. — Макар че искрено се надявам съвсем скоро да настъпи по-добър момент.

Усмихнах се.

— Кой знае… — казах аз и побързах да се прибера в стаята си, докато все още имах сили да се движа в тази посока. Затворих внимателно вратата и сложих роклята си на закачалка. Изпитах задоволство, че все още изглеждаше хубава и чиста. Само подвижните ръкави приличаха на парцал, целите в мазни петна и кръв. Въздъхнах.