Клубът на мъртвите

Трябваше да мина през две врати, за да се добера до банята. Не исках да дразня Алсид допълнително, но халатът ми беше къс, силонов и розов. Затова притичах набързо през коридора, докато той — съдейки по шума — се суетеше из кухнята. Когато излязох от банята, целият апартамент тънеше в мрак; светеше единствено лампата в моята спалня. Спуснах щорите, макар че нямаше смисъл, защото всички околни сгради бяха по-ниски от нашата. Облякох си розовата нощница и се пъхнах под завивките с намерението да прочета една глава от любовния роман, за да се поуспокоя. Но улучих точно онази, в която героинята най-после завлича героя в леглото си, така че спокойствие не постигнах, но поне спрях да мисля и за изгорената кожа на върколака от допира му с таласъма, и за злобното тясно лице на Деби. И за това, че точно в този момент някой някъде измъчваше Бил.

Любовната сцена (сексуалната, ако трябва да съм точна) отвлече мислите ми към топлата уста на Алсид. Отбелязах си докъде съм стигнала в книгата и угасих нощната лампа. Свих се на кълбо в леглото, натрупах отгоре си всички налични завивки и най-после успях да се стопля. Почувствах се в безопасност.

Някой почука на прозореца.

Тихичко изписках. После навлякох халата си и докато се чудех кой може да е, вдигнах щорите. Отвън се рееше Ерик (че кой друг?). Включих отново лампата и започнах да се боря с дръжката на непознатия прозорец.

— Кой дявол търсиш тук? — попитах го аз и точно тогава в стаята влетя Алсид.

Хвърлих му бърз поглед през рамо и веднага извърнах глава.

— Ерик, остави ме на мира, искам да спя — казах му аз, без да ме е грижа дали звуча като стара скандалджийка, или не. — И престани да се появяваш посред нощ, когато на теб ти скимне, и да ми се молиш да те пусна да влезеш.

— Суки, пусни ме да вляза — каза Ерик.

— Не! Всъщност това е домът на Алсид. Алсид, какво мислиш по въпроса?

Обърнах се към него и едва не изхълцах. Майчице мила, Алсид спеше само по долнище на пижама и нищо друго. Ако трийсет минути по-рано го бях видяла гол до кръста, моментът изобщо нямаше да е кофти, а направо идеален.

— Какво искаш, Ерик? — попита Алсид съвсем спокойно, за разлика от мен.

— Трябва да поговорим — нетърпеливо отвърна Ерик.

— Ако сега го пусна, мога ли по-късно да анулирам поканата си? — попита ме Алсид.

— Разбира се — казах аз и се ухилих доволно на Ерик. — Можеш да анулираш поканата, когато си пожелаеш.

— Добре. Влизай, Ерик — Алсид свали мрежата от прозореца и Ерик влетя в стаята с краката напред. Затворих прозореца след него. Умирах от студ, отново. Косъмчетата по гърдите на Алсид също бяха настръхнали, а зърната му… Наложих си да не отмествам поглед от Ерик.

Ерик изгледа строго и двама ни. Очите му блестяха като сапфири от светлината на лампата.

— Разбра ли нещо, Суки?

— Тукашните вампири наистина го държат в плен.

Погледът на Ерик едва забележимо трепна. Никаква друга реакция. Изглеждаше потънал в размисъл.

— Не е ли малко опасно да се разхождаш неканен на територията на Еджингтън? — попита Алсид и пак се облегна на стената.

И двамата с Ерик бяха снажни мъжаги и стаята изведнъж ми се стори много тясна. Самото им величайте присъствие сякаш изсмукваше всичкия кислород в помещението.

— О, да — каза Ерик. — Много е опасно — на лицето му грейна лъчезарна усмивка.

Зачудих се дали щяха да забележат, ако се върнех обратно в леглото си. Прозях се. Два чифта очи се насочиха право към мен.

— Има ли нещо друго, което искаш да знаеш, Ерик? — попитах.

— Има ли нещо друго, което искаш да ми докладваш, Суки?

— Да, измъчват го.

— В такъв случай, няма да го освободят.

Ама разбира се. Трябва да си луд, за да освободиш вампир, когото си измъчвал. Инак цял живот ще се озърташ през рамо. Не се бях замисляла над това, но нямаше как да не се съглася с Ерик.

— Смяташ ли да атакуваш? — възнамерявах да съм много далече от Джаксън, когато това се случеше.

— Нека да помисля — отвърна Ерик. — Утре вечер ще ходите ли пак в бара?

— Да, Ръсел ни отправи специална покана.

— Суки привлече вниманието му тази вечер — обади се Алсид.

— Идеално! — зарадва се Ерик. — Утре вечер седни близо до свитата на Еджингтън и хубаво им бръкни в мозъците, Суки!

— Леле, изобщо нямаше да се сетя за това — ококорих се аз. — Божичко, така се радвам, че ме вдигна от леглото, за да ме просветлиш!

— Няма проблем — каза Ерик. — Готов съм да те будя по всяко време, Суки, ти само ми дай знак.

Въздъхнах.

— Махай се, Ерик. И пак лека нощ, Алсид.

Алсид изпъна гръб и зачака Ерик да излезе през прозореца. Ерик чакаше Алсид да излезе от стаята.

— Анулирам поканата ти за влизане в апартамента ми — каза Алсид.

Ерик веднага отиде до прозореца, отвори го и се изстреля в мрака сърдит. Когато се озова навън, възвърна самообладанието си, усмихна се, помаха ни с ръка и изчезна.

Алсид хлопна прозореца и спусна отново щорите.

— Не, има много мъже, които изобщо не ме харесват — казах аз. Този път лесно успях да прочета мислите му.

Той ме погледна изненадано.

— Така ли?

— Да, точно така.

— Щом казваш.

— Повечето хора… нормалните хора имам предвид… ме смятат за луда.

— Сериозно?