Клубът на мъртвите

— Да, съвсем сериозно! И се чувстват като на тръни, когато ги обслужвам в бара.

Той започна да се смее, което бе толкова далече от реакцията, която очаквах, че не знаех какво да кажа и просто млъкнах. Алсид излезе от стаята, ухилен до ушите.

Много смешно, няма що!

Угасих лампата, съблякох халата си и го метнах в долния край на леглото. Сгуших се отново под купчината одеяла и се завих до брадичката. Навън беше тъмно и студено, а аз най-после се почувствах затоплена и в безопасност. И сама.

Сам-самичка на света.

Когато се събудих на сутринта, Алсид вече го нямаше. Строителите и геодезистите тръгват рано за работа, естествено, а аз съм свикнала да спя до късно заради работата ми в бара и заради връзката ми с вампир. Ако исках да се виждам с Бил, трябваше да го правя нощем, много ясно.

До кафеварката ме чакаше бележка. Имах леко главоболие, защото не носех на алкохол, а предишната нощ бях изпила две питиета. Главоболието ми не можеше да се нарече точно махмурлук, но и не се чувствах толкова свежа, колкото обикновено. Присвих очи, за да разчета дребния шрифт.

„Отивам по задачи. Чувствай се като у дома си. Ще се прибера следобед“.

В първия миг се почувствах разочарована и някак смачкана. Но после се взех в ръце. В крайна сметка, пребиваването ми тук нямаше нищо общо с романтичен уикенд, а познанството ми с Алсид датираше съвсем отскоро. Натрапиха му присъствието ми принудително. Свих рамене и си налях чаша кафе. Препекох си филийки и пуснах телевизора. След като изгледах един цикъл водещи новини по CNN, реших да си взема душ. Много дълъг душ. С какво друго можех да уплътня времето си?

Намирах се под заплахата да изпитам едно почти непознато състояние — скука.

Вкъщи винаги имах нещо за правене, макар и не всичко да ми доставяше удоволствие. Имаш ли свой дом, трябва и да се грижиш за него. В Бон Темпс можех да отида и до библиотеката, и до магазин „За един долар“, и до бакалията. Изпълнявах и всякакви поръчения по молба на Бил, които можеха да се свършат единствено през деня, заради работното време на разни учреждения.

Когато се сетих за Бил, тъкмо отскубвах едно стърчащо косъмче от веждата си, наведена над мивката срещу огледалото в банята. Наложи се да оставя пинсетата и да седна на ръба на ваната. Чувствата ми към Бил бяха толкова объркани и сложни, че не виждах начин да ги сложа в ред в близкото бъдеще. Но мисълта, че той е в беда и страда, а аз не знам как да го открия, не ми даваше мира. Никога не съм се заблуждавала, че отношенията ни ще се развиват гладко. С него сме личности от две коренно различни категории все пак. Освен това имахме и сериозна разлика в годините. Но тази огромна празнота, която изпитах след неговото заминаване, ми дойде изневиделица и още не можех да свикна с нея.

Облякох джинси и пуловер и си оправих леглото. Подредих всичките си тоалетни принадлежности в банята и сгънах безупречно хавлията. Мислех да оправя и стаята на Алсид, но ми се стори неуместно да пипам нещата му и се отказах. Прочетох няколко глави от книгата си и внезапно реших, че не мога да остана в апартамента нито минута повече.

Оставих бележка на Алсид — написах му, че отивам на разходка, — и излязох. В асансьора пътувах заедно с някакъв спортно облечен мъж, помъкнал чанта за голф. Изкуших се да го попитам: „Голф ли ще играете?“, но се въздържах и вместо това отбелязах, че времето просто те дърпа да излезеш навън. Беше ясно и слънчево. Със сигурност над десет градуса. Прекрасен ден, с всичките му ярки коледни украси и много хора, тръгнали да пазаруват.

Дали Бил щеше да се прибере за Коледа? Дали щеше да е тук, за да ме придружи до църквата на Бъдни вечер, и дали изобщо щеше да има такова желание? Сетих се за триона, който купих на Джейсън за подарък — „Скил“, от магазин „Сиърс“ в Монро; бях го капарирала още преди месеци и миналата седмица успях да го взема. Купих играчки за децата на Арлийн и пуловер за нея. Нямах за кого другиго да купувам подаръци и се почувствах направо жалка. Внезапно реших да купя CD плейър за Сам и настроението ми веднага се подобри. Обичам да правя подаръци. Това трябваше да е първата ми Коледа с любим човек до себе си…

О, по дяволите, пак зациклих на едно и също място. Точно като новинарските емисии по CNN.

— Суки! — извика някой и ме извади от унеса ми.

Обърнах се и видях Джанис; махаше ми, застанала на вратата на салона си, от другата страна на улицата. Несъзнателно бях поела по вчерашния си маршрут. Махнах й в отговор.

— Ела! — извика тя.

Отидох до светофара на ъгъла и пресякох улицата. В салона имаше много клиенти. Джарвис и Корина работеха, та пушек се вдигаше.

— Довечера има доста коледни банкети — обясни Джанис, докато навиваше на ролки черната, дълга до раменете коса на млада жена. — Обикновено не работим в събота следобед — младата жена, чиито ръце тежаха от внушителен комплект диамантени пръстени, не спираше да разлиства брой на списание „Southern Living“, докато Джанис й правеше прическата.