Клубът на мъртвите

Наложи се отново да си припомня, че съприкосновението ми с Алсид е кратък служебен ангажимент и за двама ни и че след като открия местонахождението на Бил (да, Суки, Бил, гаджето ти, забрави ли?), повече никога няма да видя Алсид. Е, може да се отбие в „Мерлот“, ако случайно реши да свърне встрани от магистралата на път от Шривпорт до Джаксън, но нищо повече.

Джанис искрено се надяваше да стана постоянен член на семейството им. Колко мило от нейна страна. Харесвах я много. На моменти дори си фантазирах, че Алсид наистина е влюбен в мен и съществува реален шанс да стана снаха на Джанис.

Разправят, че няма нищо лошо в това да си мечтаеш, но май не е точно така.

7

Алсид ме чакаше в апартамента, когато се прибрах. На барплота в кухнята имаше купчина опаковани подаръци и аз разбрах как е прекарал по-голямата част от следобеда — в коледно пазаруване.

Съдейки по смутеното му изражение (хич не умееше да се преструва, горкичкият), реших, че е направил нещо, за което не е сигурен дали ще ми хареса. Но тъй като все още нямаше намерение да ми го разкрива, аз се постарах да стоя далече от мислите му, в знак на уважение. Минавайки през тесния коридор между стената на спалнята ми и кухненския барплот, подуших някаква неприятна миризма. Може би трябваше да изхвърлим боклука? Но колко боклук можеше да се е натрупал за краткия ни престой тук, та чак да започне да мирише? Побързах да прогоня тези мисли, за да оставя само приятното впечатление от срещата ми с Джанис и радостта от присъствието на Алсид.

— Изглеждаш много добре — каза той.

— Наминах да видя Джанис — разтревожих се да не си помисли, че злоупотребявам с щедростта на сестра му. — Не знам как го прави, но умее да те накара да приемеш нещо, което изобщо не си имал намерение да приемаш.

— Тя е добро момиче — простичко отвърна той. — Знае за мен още от гимназията и оттогава не е обелила и дума за това пред никого.

— Да, разбрах.

— Ама как…? О, да — той поклати глава. — Никога не съм срещал по-нормален човек от теб и все забравям за твоите свръхспособности.

За пръв път чувах подобно описание на себе си.

— На влизане усети ли някаква странна миризма около… — започна той, но точно тогава някой звънна на входната врата.

Алсид отиде да отвори, а аз започнах да събличам палтото си.

Чух го да поздравява някого с радост в гласа и се обърнах усмихната към вратата. Влезе млад мъж, който не изглеждаше изненадан от присъствието ми. Алсид го представи — Дел Филипс, съпругът на Джанис. Стиснах ръката му с нагласата да го харесам също толкова, колкото и Джанис.

Той ме докосна едва-едва и после изцяло ме пренебрегна.

— Чудех се дали ще можеш да наминеш към вкъщи днес следобед и да ми помогнеш с външната светеща украса — каза Дел. Говореше само на Алсид, все едно мен ме нямаше.

— Къде е Томи? — попита Алсид. Изглеждаше разочарован. — Защо не го доведе да ме види? — Томи беше бебето на Джанис.

Дел ме погледна и поклати глава.

— Имаш жена на гости, което не е много редно. Оставих го при майка ми.

Коментарът му бе толкова неочакван, че просто останах безмълвна. Алсид също не очакваше подобно отношение от страна на Дел.

— Дел — каза той. — Не бъди груб към приятелката ми.

— Щом нощува в апартамента ти, значи е нещо повече от приятелка — сухо отвърна Дел. — Съжалявам, госпожице, но това просто не е редно.

— Не съди, за да не бъдеш съден — казах аз с надеждата, че не звуча чак толкова вбесена, колкото се чувствах. Не биваше да цитирам Библията в пристъп на гняв. Отидох в спалнята за гости и затворих вратата.

Когато Дел Филипс си тръгна, Алсид почука на вратата.

— Искаш ли да играем „Скрабъл“? — попита той.

Примигнах изненадано.

— Разбира се.

— Купих я, докато търсех подарък за Томи.

Играта стоеше на масичката за кафе в хола. Алсид не бе посмял да я разпечата, преди да разбере дали искам да играя.

— Ще налея по една чаша кока-кола — казах аз. Направи ми впечатление за пореден път, че в апартамента е хладно; не чак колкото навън, но все пак… Жалко, че не си носех топъл пуловер. Зачудих се дали ще е невъзпитано от моя страна, ако помоля Алсид да включи отоплението. После се сетих колко топла бе кожата му и реших, че сигурно е от онези хора, които са си горещи по природа. Или може би всички върколаци бяха такива? Облякох си единствената блуза с дълъг ръкав, като внимавах да не разваля прическата си.

Алсид седеше на пода от едната страна на масичката, а аз се настаних в другия край. И двамата не бяхме играли „Скрабъл“ от доста време, затова старателно прочетохме правилата, преди да започнем.

Алсид бе завършил Техническия университет в Луизиана. Аз имам само средно образование, но чета много, така че речниковият ни запас бе горе-долу еднакъв. Алсид го биваше в стратегиите. Аз имах по-бърза мисъл.

Спечелих много точки с думата „камшик“ и той ми се изплези. Засмях се, а той каза:

— Няма да ми четеш мислите, това се счита за шмекеруване.

— Как можа да си го помислиш? — невинно попитах аз и той ме изгледа навъсено.