Клубът на мъртвите

Алсид бе слязъл до паркинга, за да премести пикапа възможно най-близо до вратата на стълбището. На връщане предвидливо се беше сетил да донесе чифт работни ръкавици. Нахлузи ги и си пое дълбоко въздух, но може би сгреши — все пак се намираше само на крачка от трупа. Лицето му застина като маска и излъчваше единствено решителност, когато хвана трупа за раменете и рязко го дръпна.

Резултатът бе ужасяващо драматичен. Вкочаненият труп на върколака се заклати страховито и рухна напред. Алсид трябваше да отскочи встрани, за да избегне падащото тяло, което се стовари с трясък върху кухненския плот и се търкулна странично върху полиетиленовата завеса.

— Майчице мила! — възкликнах с треперещ глас и сведох поглед към резултата. — Добре се получи.

Тялото лежеше точно там, където го искахме. Двамата с Алсид се спогледахме и коленичихме като по команда в двата му края. Действахме в пълен синхрон. Хванахме едната страна на завесата, преметнахме я върху тялото, после повторихме същото с другата. И двамата си отдъхнахме, щом покрихме безжизненото лице. Алсид носеше със себе си и ролка плътно тиксо — истинските мъже винаги държаха тиксо в пикапите си — и го използвахме, за да облепим увитото в завесата тяло. После подгънахме хубаво краищата и залепихме и тях. Макар и едър, този върколак не беше много висок, за наш късмет.

Изправихме се и си позволихме минутка за отдих. Алсид заговори пръв.

— Прилича на голям зелен дюнер — отбеляза той.

Запуших устата си с длан, за да потисна смеха си. Алсид изненадано ме погледна над пакетирания труп. Внезапно и двамата прихнахме да се смеем. След като се успокоихме, попитах:

— Готов ли си за етап две?

Той кимна, аз облякох палтото си и отидох до асансьора, като бързо затворих вратата на апартамента след себе си, за да се застраховам от случайни минувачи.

В мига, в който натиснах бутона, зад ъгъла се появи някакъв мъж и застана до мен. Може би беше родственик на госпожа Осбърг или пък единият от сенаторите, долетял по работа в Джаксън. Беше около шейсетгодишен, добре облечен и достатъчно любезен да завърже разговор.

— Днес е много студено, нали?

— Да, но вчера беше още по-студено — отвърнах аз и втренчих поглед във вратата на асансьора. Исках да се отвори колкото се може по-бързо и той да изчезне.

— Скоро ли се нанесохте?

За пръв път през живота си изпитвах непоносимо раздразнение от нечия любезност.

— На гости съм — отвърнах аз възможно най-хладно, за да му покажа, че разговорът за мен е приключил.

— О! — лъчезарно възкликна той. — На кого?

За късмет на този твърде любезен човечец, асансьорът реши да се появи точно в този момент и го спаси, преди да съм му откъснала главата. Той учтиво ми кимна да вляза преди него, но аз отстъпих крачка назад и казах:

— Олеле, забравих си ключовете!

После отидох до съседния апартамент — онзи, в който не живееше никой — и почуках на вратата. Чух как вратата на асансьора се затваря зад гърба ми и въздъхнах с облекчение.

Когато прецених, че господин Бърборко вече се е качил в колата си и е напуснал паркинга — освен ако не е спрял на бариерата, да продъни ушите на пазача с плямпането си, — отново извиках асансьора. Беше събота и нямаше как да предскажа плановете за деня на различните обитатели. Според Алсид много от апартаментите бяха закупени като инвестиция и се преотстъпваха под наем на представители на законодателната власт, повечето от които би трябвало да са извън града за ваканцията. Постоянните жители обаче можеха да щъкат напред-назад в непредсказуеми часове и посоки — не само защото денят бе почивен, но и защото оставаха само две седмици до Коледа. Когато скърцащата кабина най-после се добра до петия етаж, вътре нямаше никого.

Върнах се пак до 504, почуках на вратата и изтичах обратно, за да задържа асансьора отворен. Алсид излезе от апартамента, помъкнал мъртвеца с краката напред. Движеше се с максималната възможна скорост за човек, преметнал вкочанен труп през рамо.

В този момент бяхме най-уязвими. Вързопът на Алсид не приличаше на нищо друго, освен на труп, увит в завеса за баня. Полиетиленовата материя не пропускаше миризмата, но тя все пак се усещаше в тясното пространство. Пропътувахме успешно един стаж, после още един. На третия етаж нервите ни не издържаха. Спряхме асансьора, вратата се отвори и с огромно облекчение установихме, че коридорът е празен. Изтичах към вратата на стълбището и я отворих за Алсид. После хукнах надолу пред него и огледах периметъра през стъклената врата към паркинга.

— Стой! — казах аз и вдигнах ръка. Жена на средна възраст и непълнолетно момиче разтоварваха покупки от багажника на тойотата си и водеха разгорещен спор. Момичето имаше покана за парти с преспиване. „Не“, каза майка й.

Тя трябваше да отиде, всичките й приятели щяха да са там. „Не“, каза майка й.

„Но, мамо, всички други майки са дали позволението си“. „Не“, каза майка й.

— Моля ви, не ползвайте стълбите — прошепнах аз.

Спорът им продължи и в асансьора, макар момичето да прекъсна оплакванията си с репликата; „Гадост, тук смърди на нещо!“, преди вратата да се затвори.