Клубът на мъртвите

Загубих играта, но само с дванайсет точки разлика. След реванша, изпълнен с шеговити разправии, Алсид стана да отнесе празните чаши в кухнята. Аз прибрах играта в кутията, а той започна да рови в шкафовете.

— Къде да оставя това? — попитах.

— В гардероба до входната врата. Там има няколко рафта.

Пъхнах кутията под мишница и тръгнах към коридора. Миризмата, която ме бе посрещнала на влизане, се усещаше още по-силно.

— Знаеш ли, Алсид — казах аз, надявайки се да не прозвучи твърде грубо, — тук мирише на нещо гнило.

— И на мен ми направи впечатление. Точно затова ровя в тези шкафове. Може би има умряла мишка.

Отворих вратата на гардероба.

И открих източника на миризмата.

— О, не — казах. — О, не-не-не-не.

— Не ми казвай, че някой плъх е влязъл там и е умрял — обади се Алсид.

— Не е плъх — отвърнах. — Върколак.

В тесния гардероб, предназначен единствено за връхните дрехи на гостите, имаше една пръчка за закачалки, а над нея — полица за шапки. В момента вътре се намираше мургавият мъж от „Клубът на мъртвите“, с когото имахме стълкновение предишната нощ. Беше съвсем мъртъв. Беше мъртъв от часове.

Не можех да откъсна погледа си от него.

Алсид мигом се озова до рамото ми и аз се почувствах много по-спокойна. Гледаше втренчено към гардероба, а ръцете му стискаха раменете ми.

— Няма кръв — констатирах аз с треперещ глас.

— Виж му врата. — Алсид звучеше не по-малко шокиран от мен.

Главата на мъртвеца лежеше върху рамото му и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се откъсне от тялото. Гадост, гадост, гадост. С мъка преглътнах буцата в гърлото си.

— Трябва да се обадим в полицията — колебливо предложих аз. Направи ми впечатление начинът, по който тялото е било напъхано в гардероба. Мъртвецът изглеждаше почти изправен. Явно са го натъпкали вътре, затворили са бързо вратата и трупът просто се беше вдървил в тази поза.

— Но ако се обадим на полицията… — гласът на Алсид изтъня и той си пое дълбоко дъх. — Те никога няма да ни повярват, че не сме го направили ние. Ще разпитат приятелите му, а те ще кажат, че снощи той е бил в „Клубът на мъртвите“. Полицаите ще проверят показанията им и ще установят, че си е навлякъл неприятности заради теб. Никой няма да повярва, че не сме замесени в убийството му.

— От друга страна — бавно казах аз, размишлявайки на глас, — мислиш ли, че приятелите му изобщо ще споменат за „Клубът на мъртвите“?

Алсид се замисли над думите ми и прокара палец през устните си.

— Може и да си права. А ако не отворят дума за „Клубът на мъртвите“, как биха могли да разкажат за… ъмм… спречкването? Знаеш ли какво биха направили? Биха решили, че предпочитат сами да се справят с този проблем.

Великолепна логика. Край, реших: никаква полиция.

— Тогава трябва да се отървем от това — пристъпих аз към същината на въпроса. — Как ще го направим?

Алсид беше практичен мъж, свикнал да решава проблемите, започвайки от най-големия.

— Трябва да го отнесем някъде извън града. За да направим това, трябва да го свалим до паркинга. За да направим това, трябва да го увием в нещо — каза той след кратък момент на размисъл.

— Завесата от душ кабината — предложих аз и кимнах към банята. — Ъмм… може ли да затворим гардероба и да обсъдим това някъде настрана?

— Разбира се — отвърна Алсид, който сякаш едва сега осъзна, че сме прекарали твърде дълго време в съзерцание на един отблъскващ труп.

Застанахме в средата на хола и проведохме заседание на комисията по извънредни ситуации. Първата ми работа бе да изключа напълно отоплението и да отворя прозорците. Усетихме миризмата на трупа късно, защото Алсид обичаше да стои на хладно и защото вратата на гардероба се затваряше плътно. Сега трябваше да проветрим помещението от слабата, но упорита миризма.

— Не мисля, че бих могъл да го нося пет етажа по стълбите — каза Алсид. — Трябва да изминем поне част от разстоянието с асансьора. Това е най-опасната част.

Продължихме да обсъждаме всички етапи на плана и да изпилваме детайлите, докато не се убедихме, че е напълно изпълним. Алсид ме попита два пъти дали съм добре и аз му дадох положителен отговор и двата пъти. Най-накрая ме осени прозрението, че той се страхува да не припадна или да не получа истерична криза.

— Никога не съм имала възможността да се проявя като твърде чувствителна — казах аз. — Това просто не ми е присъщо — ако Алсид очакваше, че ще ми е нужна амонячна сол за вдишване или че ще го моля да спаси горкичката малка Суки от големия страшен вълк, сбъркал беше жената.

Макар да не спирах да си повтарям, че владея положението, това не значеше, че бях абсолютно спокойна. Цялата треперех, когато отидох да взема завесата от банята, и с мъка се въздържах да не я изтръгна от релсата. Бавно и спокойно, повтарях си аз със свирепа решителност. Вдишай, издишай, свали завесата, постели я на пода в коридора.

По синьо-зелената завеса спокойно плуваха жълти рибки в стройни редици.