Клубът на мъртвите

Те запристъпваха от крак на крак, но никой не искаше да бъде пръв. Единият от тях — рус, с гъста брада и кърпа на главата — изглеждаше по-млад и по-глупав от останалите. В очите му тлееше желание да се сбие; гордостта му не можеше да се примири със създалата се ситуация. Съзнанието му излъчи сигнал за предстоящото му движение още преди да го е започнал. В този миг аз светкавично протегнах бухалката към вампира, той я стисна в ръка и счупи с нея крака на върколака.

В бара настъпи пълна тишина; чуваха се единствено писъците на пострадалия. Върколаците занареждаха в хор: „Извинявайте, извинявайте“, вдигнаха русия си приятел и го изнесоха на ръце навън.

След това музиката засвири отново, дребният вампир върна бухалката на барманката, Алсид взе да ме оглежда за повреди, а аз започнах да треперя.

— Добре съм — успокоих го аз. С нетърпение чаках присъстващите да си намерят нещо друго за гледане.

— Но вие кървите, скъпа моя — каза вампирът.

Така си беше; от драскотините, оставени от ноктите на върколака, бликаше кръв и се стичаше надолу по рамото ми. Знаех какъв е етикетът. Наведох се към вампира и му предложих да си близне.

— Благодаря — мигом отвърна той и езикът му се стрелна навън. Знаех, че раната ми ще зарасне по-бързо с помощта на слюнката му, затова стоях и не мърдах, но честно казано, се чувствах така, сякаш ме щипеха по задника пред хора. Усмихвах се въпреки неудобството си, макар че усмивката ми едва ли е изглеждала искрена. Алсид държеше ръката ми и това ме успокояваше.

— Съжалявам, че се забавих — каза той.

— Не всичко може да се предвиди.

Мляс, мляс, мляс. Е, стига де! Кръвотечението вече трябваше да е спряло.

Вампирът се изправи, облиза устните си и ми се усмихна.

— Великолепно преживяване. Ще позволите ли да ни се представя? Казвам се Ръсел Еджингтън.

Ръсел Еджингтън, кралят на Мисисипи; имах подобни съмнения, съдейки по реакцията на върколаците.

— Приятно ми е да се запознаем — учтиво отвърнах аз и се зачудих дали е редно да направя реверанс. Но той не се представи с титлата си. — Аз съм Суки Стакхаус, а това е моят приятел Алсид Ерво.

— Познавам семейство Ерво от години — отвърна кралят на Мисисипи. — Радвам се да те видя, Алсид. Как е баща ти? — все едно си стояхме пред Презвитерианската църква в слънчева неделна утрин, а не във вампирски бар посред нощ.

— Добре е, благодаря — сковано отвърна Алсид. — Съжаляваме, че станахме причина за това недоразумение.

— Вината не е ваша — любезно каза вампирът. — Понякога се налага мъжът да остави за малко дамата си сама, а дамите не могат да носят отговорност за невъзпитаното поведение на глупаците — Еджингтън на практика се поклони на мен. Нямах представа какво трябва да направя в отговор, затова кимнах още веднъж; стори ми се най-сигурно. — Ти си като роза, разцъфнала в буренясала градина, скъпа моя.

А ти дрънкаш големи глупости.

— Благодаря, господин Еджингтън — отвърнах аз и сведох поглед надолу, за да прикрия скептичното си излъчване. Дали не трябваше да го наричам „Ваше височество“? — Алсид, боя се, че трябва да се прибирам — казах аз, опитвайки се да звуча като една нежна, кротка и уплашена девойка. Изобщо не беше трудно.

— Разбира се, скъпа — веднага отвърна той. — Изчакай само да взема шала и чантичката ти — и той незабавно се отправи към нашата маса, бог да го благослови.

— Госпожице Стакхаус, бихме искали да ви видим тук и утре вечер — каза Ръсел Еджингтън. Човекът, който го придружаваше, стоеше зад него, положил ръце на раменете му. Дребният вампир се протегна и потупа едната от тези две длани. — Не искаме да се окажете прогонена от един невъзпитан индивид.

— Благодаря, ще обсъдя това с Алсид — отвърнах аз, без да издавам нито йота от ентусиазма си. Стараех се да изглеждам подвластна на Алсид, но не и съвсем безхарактерна. Слабите хора не оцеляват дълго в обкръжението на вампирите. Ръсел Еджингтън вярваше, че създава у околните представата за старомоден южняшки джентълмен, и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да му играя по свирката и да подхранвам този негов имидж.

Алсид се върна с мрачно изражение на лицето.

— Опасявам се, че шалът ти е претърпял злополука — каза той и аз осъзнах, че е много ядосан. — Деби, предполагам.

По средата на красивия ми копринен шал имаше прогорена огромна дупка. Опитах се да остана спокойна, но не успях. Очите ми се напълниха със сълзи, но не само заради шала, предполагам. Това просто преля чашата.

Еджингтън, разбира се, попиваше всяка дума от разговора ни.

— По-добре шалът, отколкото аз — казах и неубедително свих рамене. С усилие на волята успях да повдигна ъгълчетата на устните си. Поне чантичката ми изглеждаше непокътната, макар че в нея нямаше нищо друго, освен пудра и червило, както и малко пари, с които щях да платя вечерята си. За мое огромно изумление, Алсид свали сакото си понечи да ме наметне. Започнах да протестирам, но изражението на лицето му ясно показваше, че се хабя излишно.

— Лека нощ, госпожице Стакхаус — каза вампирът. — Ерво, ще се видим утре вечер, нали? По работа ли си в Джаксън?