Клубът на мъртвите

Докато минавахме покрай старата железопътна гара, както любезно ме уведоми Алсид, аз му разказах накратко цялата история. Пред погледа ми се мярна улична табела с надпис „Амайт“ и пикапът спря до запуснат участък от тротоар, над който имаше опънат навес. Намирахме се някъде в покрайнините на централната градска част. Зоната точно под козирката бе огряна от ярка студена светлина. Точно този участък от тротоара изглеждаше неприветливо и злокобно на фона на потъналата в мрак улица. Полазиха ме тръпки. Усетих силно нежелание да прекрачвам прага на това място.

Реших, че си втълпявам. „Най-обикновен асфалтиран участък от пътя“, казах си аз. Наоколо не се виждаха чудовища. Работният ден приключваше в пет, а централната част на Джаксън не кипеше от оживление дори при нормални обстоятелства. Можех да се обзаложа, че повечето тротоари в целия щат Мисисипи пустееха в тази студена декемврийска нощ.

Но нещо зловещо витаеше във въздуха, някаква бдителност с оттенък на злонамереност. Усещах присъствието на невидими очи, които ни наблюдаваха отнякъде. Когато Алсид слезе от пикапа и го заобиколи, за да ми помогне да сляза, забелязах, че е оставил ключовете на таблото. Протегнах крака навън и подпрях ръце на раменете му. Плътно увитият около тялото ми копринен шал се влачеше след мен, а ресните му трепкаха от полъха на студения вятър. Алсид ме повдигна, аз се оттласнах и само след миг се озовах на тротоара.

Пикапът потегли надолу по улицата.

Хвърлих кос поглед към Алсид, за да проверя дали се е стреснал, но той изглеждаше напълно спокоен.

— Наличието на паркирани отпред автомобили привлича общественото внимание — обясни той. Гласът му звучеше приглушено в необятната тишина на този ярко осветен участък от тротоара.

— А те могат ли да идват тук? Обикновените хора? — попитах аз и кимнах към металната врата, която изглеждаше крайно негостоприемно. Не се виждаха никакви табели — нито на вратата, нито на сградата. Липсваше и коледна украса. Вампирите не почитат никакви празници, с изключение на Хелоуин. Това е древният келтски празник на Сауин — Повелителя на смъртта. Затова Хелоуин е любим техен празник, който се отбелязва във всички вампирски общества по целия свят.

— Разбира се, ако нямат нищо против да платят двайсет долара за вход, за да им сервират най-противния алкохол не само в Мисисипи, ами и в петте съседни щата, и да бъдат обслужвани от най-грубите сервитьори. Много бавно.

Опитах се да потисна усмивката си. На такова място усмивките изглеждаха нелепо.

— А ако все пак успеят да изтърпят всичко това?

— Няма развлекателно шоу, никой не разговаря с тях, а ако се задържат твърде дълго, в един момент се озовават навън, на тротоара пред собствения си автомобил, без какъвто и да било спомен как са се намерили там!

Той хвана дръжката на вратата и я отвори. Във въздуха тегнеше смразяващ страх, който явно не оказваше никакво влияние на Алсид.

Пристъпихме в тесен коридор с дължина не повече от два метра, който водеше към друга врата. И тук отново усетих, че ни наблюдават, макар да не виждах никъде нито камера, нито шпионка.

— Как се казва това място? — прошепнах аз.

— Вампирът, който е собственик на заведението, го нарича „Жозефина“ — отвърна той също толкова тихо. — Но върколаците го знаят като „Клубът на мъртвите“.

Напуши ме на смях, но точно в този момент се отвори вътрешната врата и усмивката ми замръзна. Портиерът беше таласъм.

Нямах представа как изглеждат таласъмите, но това беше първата дума, която ми хрумна, сякаш от вътрешната страна на клепачите си имах принтиран речник на свръхестествената терминология. Беше много дребен на ръст, много странен на вид, с топчесто лице и широки длани. В очите му гореше злобен огън. Гледаше ни с такава неприязън, сякаш клиентите бяха последното нещо на света, от което се нуждаеше.

Защо един обикновен човек би пожелал да прекрачи прага на „Жозефина“ след сборния ефект от призрачния тротоар, изчезващия автомобил и портиера таласъм? Е, някои хора просто са родени с тръпката да се докоснат до смъртта, предполагам.

— Господин Ерво — бавно изрече таласъмът с дълбок, дрезгав глас. — Добре дошли отново. А вашата придружителка е…?

— Госпожица Стакхаус — отвърна Алсид. — Суки, това е господин Хоб — таласъмът старателно ме огледа от глава до пети. Поколеба се за миг, сякаш не можеше да прецени дали се вписвам добре в рамката, или не, но после се отдръпна и ни пропусна да минем.