Клубът на мъртвите

— Каза им да напуснат. Очакваше да му се подчинят, след като той е кралят, а те работят за него от време на време. Но един младок от компанията взе да се прави на интересен и Еджингтън му счупи коляното. Другарите му го изнесоха навън. Съжалявам, че се получи такава неприятност на територията на града ти, Терънс, но не беше по наша вина.

— Алсид, ти имаш привилегията на гост в нашата глутница. Ние те уважаваме. А онези от нас, които работят за вампирите… какво да ти кажа… всяко стадо си има мърша. Но Джери е техният водач, който вчера е бил опозорен пред очите на събратята си. Дълго ли ще останеш в града?

— Още една нощ.

— Довечера е пълнолуние.

— Да, знам, ще се опитам да се спотая.

— Какви са плановете ти? Ще се постараеш да не се преобразяваш или ще излезеш на лов с мен на моя територия?

— Ще се опитам да стоя далече от луната, да избегна стреса.

— Тогава не ходи в „Жозефина“.

— За съжаление, Ръсел доста настоятелно ни покани да отидем отново довечера. Почувства се виновен за случката с приятелката ми и ясно ни даде да разберем, че очаква да я види отново.

— „Клубът на мъртвите“ по пълнолуние, Алсид. Много неразумна идея.

— Имам ли избор? Ръсел командва парада в Мисисипи.

— Разбирам те. Но бъди много внимателен, а ако случайно се сблъскаш с Джери Фалкън там, просто се обърни на другата страна. Това е моят град — властно изрече дълбокият глас.

— Разбрах те, Вожде.

— Хубаво. След като с Деби Пелт вече сте разделени, най-добре ще е да не идваш в града известно време. Дай възможност на нещата да се уталожат. Джери е отмъстителен кучи син. Ще те нападне при първа възможност, без дори да чака повод за кавга.

— Но кръвното оскърбление го нанесе той, а не аз.

— Знам, но Джери отдавна си има вземане-даване с вампирите и вече има твърде високо мнение за себе си. Невинаги спазва традициите на глутницата. Дойде при мен не за друго, а защото Еджингтън е взел страната на противника му.

Джери вече нямаше да спазва никакви традиции. Джери лежеше в гората на запад оттук.

Навън вече беше тъмно. Някой почука по стъклото на прозореца. Подскочих от уплаха, естествено, но тихичко прекосих стаята. Дръпнах завесата и долепих пръст до устните си. Ерик. Надявах се никой от минувачите по улицата да не поглежда нагоре. Той ми се усмихна и направи знак да му отворя. Поклатих отчаяно глава и отново долепих пръст до устните си. Ако пуснех Ерик да влезе, Терънс щеше да чуе шума и щях да разкрия присъствието си. А инстинктът ми подсказваше, че Терънс няма да е много доволен, ако разбере, че са го подслушвали. Върнах се на пръсти до вратата и нададох ухо. Гостът си вземаше довиждане. Обърнах глава към прозореца и видях, че Ерик ме гледа с огромен интерес. Вдигнах пръст, което значеше: „Стой мирен за минута“.

Входната врата хлопна и миг по-късно на спалнята ми се почука. Пуснах Алсид да влезе, като искрено се надявах, че лицето ми не изглежда подпухнало от съня.

— Алсид, чух по-голямата част от разговора ви — признах аз. — Съжалявам, че ви подслушвах, но все пак ставаше дума за мен. Ъмм… Ерик е тук.

— Забелязах — мрачно отвърна той. — Предполагам, че трябва да го поканя. Влизай, Ерик — каза той, докато отваряше прозореца.

Ерик влезе сравнително елегантно, доколкото това е възможно, когато става въпрос за много висок мъж и много малък прозорец. Носеше костюм — с елек под сакото и вратовръзка — и очила. Косата му беше прибрана назад в стегната конска опашка.

— Това маскировка ли е? — попитах. Направо не можех да повярвам на очите си.

— Маскиран съм, да — отвърна той и плъзна горд поглед по снагата си. — Изглеждам различен, нали?

— Да — признах аз. — Изглеждаш точно като Ерик, който се е наконтил по изключение.

— Харесва ли ти костюмът?

— Разбира се — казах. Имах съвсем повърхностни познания в областта на мъжкото облекло, но можех да се обзаложа, че този маслиненокафяв ансамбъл в три части струваше колкото заплатата ми за две седмици. Или за четири. Аз лично не бих избрала този цвят за човек със сини очи, но трябваше да призная, че изглеждаше просто великолепно. Ако направят вампирско издание на списание „GQ“, Ерик би стоял идеално на корицата. — Кой ти направи прическата? — попитах аз, когато забелязах, че косата му всъщност бе сплетена в сложна схема от миниатюрни плитки.

— Охо, ревност ли усещам?

— Ни най-малко, просто ми хрумна, че фризьорът ти би могъл да ме научи да сплитам така собствената си коса.

На Алсид му дотегна от модната ни дискусия и рязко прекъсна разговора:

— Какво имаше предвид, когато остави мъртвеца в гардероба ми?

Не ми се случва често да видя Ерик сащисан, но той определено загуби дар слово — за цели трийсет секунди.

— Мъртвецът не е Буба, нали? — попита той. Беше наш ред да зяпнем от изненада. Алсид — защото не знаеше кой, по дяволите, е този Буба. Аз — защото не можех да си представя, че нещо подобно би могло да се случи с този вампир полуидиот. Набързо разказах на Алсид историята на Буба.

— Сега ми се изясняват всички онези слухове, че бил жив — поклати глава той. — По дяволите! Значи хората не си измислят, когато се кълнат, че са го виждали!