Клубът на мъртвите

— А какво обяснение ще дам за това, Ерик? Целият бар видя как той заби ноктите си в рамото ми.

— Права си — Ерик стисна очи и поклати глава, сякаш се ядосваше на себе си. — Разбира се. Ти не си върколак, не си и вампир. Как би могла да се излекуваш толкова бързо?

После направи още нещо, което не очаквах. Взе ръката ми, стисна я между двете си длани и ме погледна право в очите.

— Обиколих цял Джаксън. Търсих в складове, в гробища, във ферми; прерових всяко местенце, където имаше и най-слаб мирис на вампир: всички владения на Еджингтън и на неговите поданици. Не открих и следа от Бил. Страхувам се, Суки, че Бил най-вероятно е мъртъв. Окончателно мъртъв.

Все едно ме удари с ковашки чук в челото. Коленете ми просто се огънаха и единствено благодарение на светкавичната му реакция не се озовах на пода. Ерик седна на стола в ъгъла на стаята, положи ме в скута си като бебе и каза:

— Разстроих те твърде много. Исках да бъда откровен с теб, а вместо това се оказах…

— … просто груб — усетих как от ъгълчетата на очите ми се стичат сълзи. Езикът на Ерик се стрелна навън и мигом ги облиза. При липса на кръв вампирите се задоволяват и с каква да е друга телесна течност, така че това изобщо не ме впечатли. Радвах се, че някой ме държи в прегръдките си по този начин, било то и Ерик. Прекарах следващите няколко минути потънала в дълбоко самосъжаление, докато Ерик размишляваше.

— Единственото място, което не съм проверил, е имението на Ръсел Еджингтън, с всичките му допълнителни постройки в двора. Би било невероятно Ръсел да се окаже толкова безразсъден, та да държи друг вампир в плен на територията на собствения си дом. Но той царува от сто години и нищо чудно да е точно толкова самоуверен. Дори да успея да се прехвърля през оградата, едва ли бих могъл да се върна обратно. Охраната му се състои от върколаци. Шансът да проникнем в толкова строго охранявано място е почти нулев, освен ако той сам не ни покани по някаква случайност — Ерик изчака да проумея думите му. — Мисля, че трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш за проекта на Бил.

— Затова ли си толкова добър, та чак ме прегръщаш? — разлютих се аз. — Искаш да измъкнеш някаква информация от мен? — скочих на крака, обзета от ярост.

Ерик се изстреля от стола си и заплашително се надвеси отгоре ми.

— Мисля, че Бил е мъртъв — каза той. — Опитвам се да спася както собствения си живот, така и твоя, глупава жено — изглеждаше ядосан точно колкото мен.

— Аз ще открия Бил — казах аз, наблягайки на всяка отделна дума. Нямах идея как точно ще го постигна, но се надявах, че в процеса на шпионската си мисия довечера все ще попадна на нещо. Далеч не съм Полиана2, но винаги съм гледала на живота с оптимизъм.

— Не си струва да въртиш опашка край Еджингтън, Суки. Жените не го интересуват. А ако аз започна да флиртувам с него, ще събудя подозренията му. Връзките между вампири са нещо много необичайно. Еджингтън не е наивник, иначе не би стигнал толкова високо. Може би Бети Джо — втора след него в йерархията — би проявила интерес към мен, но тя също е вампир, така че не ми се вярва. Просто не мога да ти опиша колко необичайно е това увлечение на Бил по Лорена. Ние всъщност не одобряваме влюбването между вампири.

Пропуснах последните две изречения покрай ушите си.

— Откъде разбра всичко това?

— Снощи се срещнах с една млада вампирка. Приятелят й ходи на партита в имението на Еджингтън.

— О, той е бисексуален, така ли?

Ерик сви рамене.

— Той е върколак; явно е с двойствена природа в доста по-широк смисъл.

— Мислех си, че вампирите не се срещат и с върколаци.

— Тя е малко перверзна. Младите обичат да експериментират.

Завъртях очи към тавана.

— Искаш да кажеш, че трябва да се постарая да получа покана за имението на Еджингтън, тъй като Бил няма къде другаде да е скрит, освен там, така ли?

— Може да бъде на всяко друго място в града — предпазливо каза Ерик. — Но аз лично се съмнявам. Вероятността за това е нищожна. Той е при тях от дни, Суки, не забравяй — когато ме погледна, в очите му се четеше единствено съжаление.

Това ме уплаши повече от всичко.

9

Измъчваше ме сковаващ страх от неизвестното. Това бе последната нощ, в която Алсид можеше да отиде в „Клубът на мъртвите“: Терънс му бе отправил недвусмислено предупреждение да стои настрана. От утре оставах сама, ако изобщо ме пуснеха в клуба без Алсид.

Докато се обличах, внезапно осъзнах колко хубаво би било, ако отивах в обикновен вампирски бар, предназначен за хора, обичащи да зяпат живи мъртъвци. Именно такъв беше барът на Ерик в Шривпорт — „Вамптазия“. Там хората ходеха като на екскурзия, обличаха се в черно, цапаха се с фалшива кръв и си слагаха грозни пластмасови резци. Гледаха втренчено вампирите, които нарочно се мотаеха из бара, и се възбуждаха от собствената си смелост. От време на време някой от посетителите прекрачваше безопасната граница и се опитваше да сваля някой от вампирите или пък проявяваше неуважение към бармана Чоу. И тогава може би проумяваха в какво са се забъркали.