Клубът на мъртвите

— Вампирската общност от Мемфис искаше да го задържи при тях, но просто нямаше начин — обясни Ерик. — Той непрекъснато напираше да си ходи вкъщи и постоянно се забъркваше в какви ли не неприятности. Та се наложи да го пращаме по задачи напред-назад, за да не се задържа на едно място.

— А сега той е изчезнал и вие нямате представа къде е — отбеляза Алсид, но без да взема твърде присърце проблема на Ерик.

— Възможно е онези хора, които се опитаха да отвлекат Суки в Бон Темпс, да са взели Буба вместо нея — каза Ерик, поглади елека си и сведе очи надолу. Не можеше да се нагледа на себе си. — Е, кой беше в гардероба?

— Рокерът, който маркира Суки снощи?

— Маркирал я е?

— Да, кръвно оскърбление — важно отвърна Алсид.

— Снощи нищо не ми каза за това — обърна се Ерик към мен и ме изгледа с вдигната вежда.

— Не ми се говореше на тази тема — отвърнах. Не ми харесваше драматизмът, с който подхождаха към тази сравнително безобидна случка. — Освен това нямаше кой знае колко кръв.

— Дай да видя.

Завъртях очи към тавана, но дяволски добре знаех, че Ерик е упорит като магаре и няма да отстъпи. Смъкнах блузата от рамото си, заедно с презрамката на сутиена. За мой късмет, материята беше толкова еластична, че нямаше да се наложи да я събличам цялата. Драскотините по кожата ми имаха вид на полумесеци, покрити със засъхнали корички, подути и зачервени, макар че предишната нощ старателно измих болното място с вода и сапун. Наясно съм колко микроби виреят под ноктите.

— Е, видя ли? — казах. — Дребна работа. Нито болката беше чак толкова голяма, нито уплахата, по-скоро се ядосах ужасно.

Ерик стоя с вперен в раните ми поглед, без да помръдне, докато най-накрая просто ги скрих под блузата си и се обърнах. Тогава той насочи вниманието си към Алсид.

— Значи този в гардероба е бил мъртъв?

— Да — отвърна Алсид. — Мъртъв от часове.

— Как е бил убит?

— Нямаше следи от ухапване — обадих се аз. — Вратът му изглеждаше счупен. Но нямахме особено голямо желание да се вторачваме в него. Тоест, ти нямаш нищо общо с това, така ли да го разбирам?

— Нямам, но признавам, че бих го направил е удоволствие.

Свих рамене. Нямах желание да размишлявам върху думите му.

— Тогава кой го е пъхнал вътре? — попитах аз, за да възобновя разговора.

— И защо? — попита Алсид.

— Уместно ли е да попитам къде се намира той в момента? — Ерик успя да си придаде вид на строг баща, който трябва да вкара в пътя двете си непослушни деца.

Алсид и аз се спогледахме.

— Ами… хм… той е… — гласът ми изтъня и заглъхна.

Ерик пое дълбоко въздух, за да тества обстановката в апартамента.

— Тялото не е тук.

— Извикахте ли полицията?

— Ами… не — смотолевих. — Всъщност… ние, ъмм…

— Изхвърлихме го в гората — отсече Алсид.

Просто нямаше по-изискан начин за съобщаване на подобна информация.

За втори път изненадвахме Ерик.

— Виж ти — безизразно отбеляза той. — Какви смелчаци!

— За всичко сме се погрижили. Действахме по план — взех да се оправдавам аз като малко дете.

Ерик се усмихна.

— Да, не се и съмнявам.

— Водачът на глутницата дойде да ме види днес — каза Алсид. — Току-що си тръгна всъщност. Все още не знае, че Джери е изчезнал. Оказа се, че Джери е отишъл да се оплаква на Терънс след снощната случка в бара. Изразил недоволство от мен. Значи все пак е бил чут и видян след излизането си от „Жозефина“.

— Тоест, може и да ви се размине.

— Мисля, че вече ни се размина.

— Трябваше да го изгорите — каза Ерик. — Така нямаше да остане и следа от мириса ви по него.

— Не мисля, че някой би могъл да подуши мириса ни — обадих се аз. — Съвсем честно ти казвам. Въобще не сме го докосвали с голи ръце.

Ерик погледна към Алсид и Алсид кимна.

— Съгласен съм с нея — каза той. — А аз все пак съм от свръхестествените.

Ерик сви рамене.

— Нямам никаква представа кой може да го е убил и довлякъл у вас. Очевидно някой е искал да те натопи за смъртта му.

— Тогава защо този някой не се е обадил в полицията от монетен телефон, за да им каже, че в апартамент 504 има труп?

— Добър въпрос, Суки, но точно в момента нямам отговор — Ерик сякаш внезапно загуби интерес към всичко това. — Довечера ще бъда в клуба. Ако ми се наложи да говоря с теб, Алсид, кажи на Ръсел, че съм твой приятел от друг град и си ме поканил, за да ме запознаеш със Суки, новата ти приятелка.

— Добре — отвърна Алсид. — Но не разбирам защо искаш да си там. Присъствието ти може да предизвика неприятности. Ами ако някой от вампирите те разпознае?

— Не познавам никого от тях.

— Но защо поемаш този риск? — попитах. — Защо изобщо трябва да ходиш там?

— Може да чуя нещо, което ти няма да чуеш или което Алсид няма да знае, защото не е вампир — основателно отбеляза Ерик. — Извини ни за малко, Алсид. Трябва да обсъдя нещо със Суки насаме.

Алсид ме погледна, за да се увери, че нямам нищо против, кимна неохотно и се оттегли във всекидневната.

— Искаш ли да излекувам раните ти? — безцеремонно попита Ерик.

Представих си грозните, покрити с корички драскотини и веднага се сетих за тънките презрамки на роклята, която си носех за довечера. За малко да се съглася, но после се разколебах.