Клубът на мъртвите

В бар като „Клубът на мъртвите“ всички карти бяха на масата. Там хората се възприемаха като част от мебелировката или като нечие украшение. Основният контингент клиенти се състоеше от свръхестествени същества.

По това време предишната нощ изпитвах вълнение от неизвестното. Сега усещах единствено твърда решителност, все едно се намирах под влиянието на силен наркотик, който ми позволяваше да се отделя от нормалните човешки емоции. Обух копринени чорапи и красиви черни жартиери — подарък от Арлийн за рождения ми ден. Усмихнах се при мисълта за моята червенокоса приятелка и невероятния й оптимизъм спрямо мъжете, дори и след четири брака. Арлийн щеше да ми каже да се наслаждавам на всяка минута от живота си, на всяка секунда, и да извлека от нея възможно най-голямо удоволствие. Щеше да ми каже още, че никога не се знае какъв мъж бих могла да срещна и че може би точно тази нощ ще е вълшебна. Може би носенето на жартиери ще промени насоката на живота ми, така би ми казала Арлийн.

Не мога да кажа, че успях да се усмихна, но поне се почувствах по-малко мрачна, когато нахлузих роклята през главата си. Беше в цвят шампанско и можеше да се побере в шепата ми. Носех черни обувки, кехлибарени обеци и се опитвах да реша дали ще изглеждам твърде ужасно в старото си зимно палто, или като една истинска суетна дама просто да оставя задника си да замръзне. Погледнах към износеното си синьо палто и въздъхнах. После го преметнах през ръка и се отправих към всекидневната. Алсид стоеше прав в средата на стаята и ме чакаше, готов за излизане. Изглеждаше видимо развълнуван. Щом ме съзря, той измъкна една от опакованите кутии, струпани на плота в кухнята след днешното му пазаруване. На лицето му се изписа същото виновно изражение, което имаше и днес, след като се върнах от разходка.

— Мисля, че ти дължа това — каза той и ми връчи кутията.

— О, Алсид! Взел си ми подарък? — знам, знам, нелеп въпрос. Но трябва да разберете, че на мен такива неща не ми се случват често.

— Отвори го — дрезгаво промълви той. Метнах палтото на най-близкия стол и несръчно разкъсах хартията — още не можех да свикна с изкуствените си нокти. След няколко маневри най-после стигнах до картонената кутия, отворих я и вътре открих нов шал. Алсид бе решил да възстанови загубата ми от предишната нощ. Бавно извадих дългото правоъгълно парче плат, наслаждавайки се на всеки миг. Беше великолепен; черна кадифена наметка с мъниста по ръбовете. Със сигурност струваше поне пет пъти повече от онзи, който Деби унищожи.

Загубих дар слово, а това ми се случва изключително рядко. Но и рядко получавам подаръци, та затова възприемам подобни жестове с голямо вълнение. Увих наметката около себе си, потърках буза в меката материя и потънах в блаженство.

— Благодаря — прошепнах с треперещ глас.

— Няма защо — отвърна той. — За бога, Суки, недей да плачеш. Исках да ти доставя радост.

— Достави ми огромна радост — успокоих го аз. — Няма да плача — преглътнах сълзите и се изправих пред огледалото в банята. — О, толкова е красив! — сърцето ми пърхаше в гърлото.

— Хубаво, радвам се, че ти харесва — отвърна Алсид с делови тон. — Реших, че това е най-малкото, което мога да направя за теб — той старателно покри с шала червените драскотини по лявото ми рамо.

— Ти не ми дължиш нищо — отвърнах. — Напротив, аз съм ти длъжница — забелязах, че Алсид се смущаваше от вълнението ми точно толкова, колкото и от сълзите ми. — Е, да тръгваме — казах. — „Клубът на мъртвите“ ни чака. Ще се снабдим с цялата информация още тази вечер и никой няма да пострада.

Което просто доказва, че не притежавам ясновидски способности.

Алсид носеше друг костюм, аз — друга рокля, но „Жозефина“ изглеждаше точно като предишната вечер. Пуст тротоар, злокобна атмосфера. Днес бе дори по-студено от вчера; дъхът ми излизаше като пара и аз доволно се сгуших в топлата си кадифена наметка. Тази вечер Алсид буквално скочи от кабината направо под козирката на заведението и ме изчака да сляза сама, без да ми помогне.

— Пълнолуние — лаконично поясни той. — Ще бъде напрегната нощ.

— Съжалявам — безпомощно казах аз. — Това сигурно е много мъчително за теб — ако не трябваше да ме придружава по задължение, сега можеше да припка из гората подир сърнички и зайчета.

— Няма проблем — сви рамене той. — Утре ще си наваксам — ала при тези думи целият потръпна от напрежение.

Тази вечер не се стреснах чак толкова, когато пикапът потегли самичък по улицата, и дори не ми мигна окото, когато господин Хоб отвори вратата. Не мога да кажа, че таласъмът се радваше да ни види, но пък и нямах представа какво е нормалното изражение на лицето му. Дори да му идваше да направи салто от радост, аз пак щях да си остана в неведение.

Честно казано, съмнявах се да е чак толкова развълнуван от повторната ми поява в клуба. А може би той беше собственикът? Не можех да си представя, че господин Хоб би кръстил клуба си „Жозефина“. По-скоро би избрал име като „Мъртво гниещо куче“ или „Пълзящи червеи“, но не и „Жозефина“.