Клубът на мъртвите

Седях заклещена между Талбот и Алсид, затова реших да попитам Талбот за опазването на бара в тайна, колкото да поддържам някакъв разговор. Талбот нямаше нищо против да си бъбри с мен, а Алсид и Франклин Мот коментираха свои общи познати. Талбот се бе окъпал в одеколон, но аз го разбирах; той беше не просто влюбен, но и пристрастен към вампирски секс… тези две състояния невинаги вървят в комбинация. Той беше безскрупулен, интелигентен мъж, който не можеше да разбере как животът му бе поел такъв екзотичен обрат. (Освен това съзнанието му излъчваше великолепен сигнал и именно поради това аз успях да науча толкова много за него.)

Той повтори историята на Алсид за омагьосването.

— Но начинът, по който случващото се тук се пази в тайна, е нещо съвсем различно — каза Талбот, сякаш обмисляше дали да ми даде кратък отговор, или да се впусне в подробности. Погледнах приятното му, красиво лице и си напомних, че той знаеше за мъченията, на които подлагаха Бил, но това изобщо не го тревожеше. Искаше ми се той отново да помисли за Бил, за да мога да науча нещо повече; поне щях да знам дали Бил е жив, или мъртъв. — Мис Суки, случващото се тук се пази в тайна посредством смъртни заплахи и наказания.

Талбот изрече това с наслада. Тези неща му доставяха удоволствие. Гордееше се, че е спечелил сърцето на Ръсел Еджингтън — едно същество, което убиваше с лекота и всяваше страх.

— Всеки вампир или върколак — или най-общо казано, всяко свръхестествено същество, а ти не си виждала всичките им разновидности, повярвай ми, — който доведе тук човек, носи отговорност за поведението на този простосмъртен. Ако на теб например ти хрумне да се обадиш на някой жълт вестник, след като си тръгнеш оттук, Алсид ще те издири и ще те убие собственоръчно. Това е негов неотменим дълг.

— Разбирам — и наистина разбирах. — А ако Алсид не намери сили да изпълни този свой дълг?

— Ако не намери сили, ще заплати с живота си, а неговата работа ще бъде възложена на някой ловец на глави.

Исусе Христе, Пастире юдейски!

— И такива ли има? Ловци на глави? — изквичах аз. Алсид очевидно ми бе спестил доста неприятни подробности.

— Разбира се. В нашия район това са върколаците, които ходят облечени в рокерски дрехи. Всъщност тази вечер те обикалят наоколо и задават въпроси, защото… — лицето му се напрегна и доби подозрително изражение. — Онзи мъж, който се заяждаше с теб… срещала ли си го отново снощи? След като си тръгна от бара?

— Не — казах аз. Технически погледнато, говорех истината. Не бях го срещала отново, след като си тръгнах от бара. Знаех какво е мнението на Бог за хитруването, но предполагам, че Той би одобрил старанието ми да спася собствения си живот. — Двамата с Алсид се прибрахме направо в апартамента му. Бях много разстроена — сведох поглед надолу като скромно момиче, непривикнало към грубо отношение по баровете; още едно леко отклонение от истината. (Сам някак си съумяваше да свежда подобни инциденти до минимум, а освен това всички ме смятаха за луда и не привличах голям интерес. Но все пак от време на време ми се налагаше да се справям с набезите на агресивни свалячи. Понякога ми налитаха и клиенти, които бяха толкова пияни, че изобщо не им пукаше дали съм луда, или не.)

— Ти се държа много смело снощи, когато нещата загрубяха — отбеляза Талбот. Мислеше си, че снощната ми храброст изобщо не се връзва със скромното ми поведение тази вечер. По дяволите, знаех си, че преигравам!

— Суки е смело момиче, така си е — обади се Тара точно навреме. — Когато танцувахме заедно на сцената преди около милион години, тя беше смелата, а не аз! На мен ми трепереха коленете.

Благодаря, Тара.

— Вие двете сте танцували? — попита Франклин Мот и веднага насочи вниманието си към нашия разговор.

— О, да, и взехме първа награда в конкурс за таланти — отвърна Тара. — Но едва когато завършихме училище и добихме повечко житейски опит, осъзнахме, че танцът ни е бил твърде… как да кажа…

— Неприличен — помогнах й аз. — Ние бяхме най-наивните момичета в цялото училище и изведнъж — хоп! — излизаме на сцената с нашия танц, заимстван директно от MTV.

— Отне ни години да разберем защо директорът се потеше толкова обилно — каза Тара с чаровна усмивка. — Всъщност хрумна ми нещо. Ще отида да поговоря с диджея — тя скочи от мястото си и се запъти към вампира, застанал зад пулта на малката сцена. Той се наведе към нея, изслуша я внимателно и кимна.

— О, не! — щях да умра от срам.

— Какво? — Алсид очевидно се забавляваше.

— Предполагам, че ще иска от мен да повторим цялото онова представление.

Правилно предполагах. Тара си проправяше път през тълпата в посока към мен и цялата сияеше. Набързо измислих поне двайсет и пет основателни причини да й откажа, но тя просто ме хвана за ръцете и ме изправи на крака. Нямаше как да се измъкна и просто я последвах. Тара гореше от нетърпение да се развихрим на дансинга, а аз не исках да разочаровам приятелката си. Тълпата ни направи място и от тонколоните се разнесе нашата песен. „Любовта е бойно поле“ на Пат Бенатар.