Клубът на мъртвите

Ерик изглеждаше много добре с костюма и очилата. Установих, че благодарение на очилата видът му не е чак толкова заплашителен, и отново се посветих на заниманието си. Днес върколаците и хората бяха по-малко, което значително улесняваше свързването на доловената мисъл с нейния източник. Затворих очи, за да се концентрирам, и почти веднага ме връхлетя нечий вътрешен монолог, който ме разтърси.

„Каква мъка“ — мислеше си някой. Усещах, че е мъж и че мислите му идват от района зад мен, някъде около бара. Понечих да се обърна, но се въздържах. Визуалният контакт нямаше да ми помогне с нищо. Насочих погледа си към земята, за да не се разсейвам от движението на останалите клиенти.

На практика хората не формулират мислите си като завършени изречения. Така че когато ги предавам, аз ги превеждам, един вид.

„Когато умра, името ми ще се прослави — мислеше си той. — Моментът почти настъпи. Господи, моля те, нека не боли. Благодаря и за това, че той е тук, близо до мен… Надявам се, че колът е достатъчно остър“.

О, дявол да го вземе. Скочих на крака и се отдалечих от масата.

10

Придвижвах се бавно, сантиметър по сантиметър, стараейки се да блокирам шума от музиката и гласовете около себе си, за да не изпускам нишката на монолога. Все едно вървях под вода. Жената, която седеше на висок стол до бара, бавно остави чашата със синтетична кръв на тезгяха. Косата й приличаше на облак разчепкана вълна. Носеше рокля с тесен корсет и пищна фуста до земята. Имаше мускулести ръце и широки рамене, които изглеждаха доста нелепо в подобни одежди; но аз — а и всеки човек с мозък в главата си — не бих й го казала никога. Това трябваше да е Бети Джо Пикард, втора в йерархията след Ръсел Еджингтън. Тоалетът й се допълваше от бели ръкавици и лачени пантофки. Липсваше й само шапчица с воалетка. Можех да се обзаложа, че Бети Джо е била върла почитателка на Мейми Айзенхауер.

А зад гърба на тази страховита вампирка стояха двама мъже. Човеци. Единият бе висок и ми се стори познат отнякъде. Прошарената му кестенява коса беше дълга, но гладко вчесана. Най-обикновена мъжка прическа, просто оставена да расте, накъдето й скимне, която обаче изглеждаше странно в комбинация с костюма му. По-ниският му спътник имаше леко прошарена черна коса, много гъста и много чорлава. Носеше спортно яке, вероятно закупено от магазин за дрехи втора употреба в ден за разпродажба.

А от вътрешната страна на това евтино яке, в специално ушит за целта джоб, човекът носеше остър кол.

Изстинах от ужас. Започнах трескаво да размишлявам. Ако направех опит да го спра, щях да разкрия скритата си дарба и съответно истинската си самоличност. Последствията от това разкритие щяха да зависят от онова, което Ръсел Еджингтън знаеше за мен; той очевидно знаеше, че приятелката на Бил е сервитьорка в бар „Мерлот“ в Бон Темпс, но не и името й. Затова и смело се представих като Суки Стакхаус. Ако Ръсел знаеше, че приятелката на Бил е телепат, и сега разбереше, че и аз съм телепат, един Бог знае как щяха да се развият събитията след това.

Всъщност не беше трудно да се досетя.

Докато се мотаех, засрамена и уплашена, решението се взе само. Чернокосият мъж посегна към вътрешния джоб на якето си и фанатизмът, който бушуваше в главата му, направо ме помете. Той измъкна дългия заострен прът и после всичко се случи почти едновременно.

— Кол! — изкрещях аз, спуснах се към фанатика и отчаяно се вкопчих в ръката му. Вампирите и съпровождащите ги хора скочиха от местата си и трескаво се заоглеждаха в търсене на заплахата, а върколаците благоразумно се оттеглиха покрай стените, за да освободят пространство за вампирите. Високият мъж ме налагаше с юмруци по главата и раменете, а чернокосият му спътник се мъчеше да се изскубне от хватката ми. Мяташе се наляво-надясно и се опитваше да ме отблъсне.

Някак си в цялото това меле погледите ни с високия се срещнаха и двамата веднага се познахме. Мъжът беше Стив Нюлин, бившият лидер на Братството на слънцето — бойна антивампирска организация, чийто филиал в Далас биде пометен от вампирския гняв след моето посещение там. Той със сигурност щеше да им каже коя съм, но точно в момента аз трябваше да се концентрирам върху действията на човека с кола. Клатех се безпомощно върху високите си токчета, опитвайки се да запазя равновесие, когато нападателят най-после успя да изпълни брилянтен замах и прехвърли оръжието от дясната си ръка, на която висях аз, в лявата.

Стив Нюлин ме халоса за последен път по гърба и хукна към изхода. Миг след това го погна тълпата. Чуваха се гръмогласни викове и жални вопли. И тогава чернокосият замахна с лявата си ръка и заби кола в тялото ми — точно под ребрата, от дясната ми страна.

Пуснах ръката му и погледнах надолу. После отново вдигнах глава и се втренчих в очите му. В тях се четеше единствено ужас, досущ като в моите. Тогава бялата ръкавица на Бети Джо Пикард изсвистя във въздуха и юмрукът й се стовари два пъти върху него — бум-бум. Първият удар прекърши врата му. Вторият строши черепа му. С ушите си чух хрущенето на костта.