Клубът на мъртвите

А аз си мислех, че Ръсел не искаше да ме носи, за да не цапа костюма си. А Талбот едва ли имаше сили да ме влачи. И макар че дребният вампир с къдравата черна коса бе все още там — все тъй усмихнат, — аз щях да бъда твърде тежка и за него…

После отново потънах някъде за неопределено време…

— … Алсид се превърна във вълк и хукна да преследва спътника на нападателя ти — обясняваше ми Ерик, въпреки че не помнех да съм го питала. Понечих да му кажа кой е спътникът, но прецених, че е по-добре да не знае.

— Лейф — промълвих аз, опитвайки се да запечатам името в паметта си. — Лейф. Струва ми се, че жартиерите ми се виждат. Това означава ли, че…?

— Да, Суки?

… И отново загубих съзнание. После усетих, че се движа, и осъзнах, че Ерик ме носи на ръце. За пръв път през живота си изпитвах такава болка и си дадох сметка — но не за пръв път, — че преди да срещна Бил, кракът ми не беше стъпвал в болница, а сега през половината от времето ми или ме биеха, или лекуваха раните ми. Много съществена и важна подробност.

Един рис изтича от бара заедно с нас. Погледнах надолу и се взрях в златистите му очи. Ама че нощ се очертаваше за градчето Джаксън! Надявах се, че всички добри хора са решили да си останат по домовете.

После се озовахме в лимузината. Главата ми лежеше върху бедрото на Ерик, а срещу нас седяха Талбот, Ръсел и дребният къдрокос вампир. Когато спряхме пред светофара, край нас профуча бизон.

— Какъв късмет, че в нощ срещу почивен ден през декември в центъра на Джаксън няма хора — отбеляза Талбот и Ерик се засмя.

Пътувахме още известно време. Ерик приглади роклята върху краката ми, отметна косата от лицето ми, аз вдигнах поглед към него и…

— … как е разбрала какво смята да направи той? — питаше Талбот.

— Каза, че го видяла да вади кола от джоба си — излъга Ерик. — Тъкмо отивала да си вземе друго питие от бара.

— Голям късмет за Бети Джо — каза Ръсел с напевния си южняшки акцент. — Предполагам, че тя все още преследва онзи, който успя да се измъкне.

Завихме по някаква алея и лимузината спря пред голяма порта. Появи се вампир с брада, надникна през прозореца и внимателно огледа всички присъстващи. Вършеше си работата много по-добре от равнодушния пазач в кооперацията на Алсид. Разнесе се електронно жужене и портата се отвори. Продължихме напред по алеята (чувах хрущенето на чакъла под гумите) и спряхме пред входа на имението, осветено като торта за рожден ден. Ерик внимателно ме изнесе от лимузината и аз забелязах, че се намирахме под величествена козирка, която идеално подхождаше на сградата. Дори навесът за автомобили имаше колони. Нямаше да се изненадам, ако видех Вивиан Лий да слиза по стълбите.

После отново загубих съзнание и когато отворих очи, вече се намирахме във фоайето. Болката сякаш отминаваше и липсата й ме караше да се чувствам замаяна.

Завръщането на Ръсел — господаря на имението — предизвика повсеместна суетня, а когато обитателите надушиха миризмата на прясна кръв, те заприиждаха отвсякъде с двойно по-голямо вълнение. Имах чувството, че съм попаднала на кастинг за фотомодели, състезаващи се за корица на любовен роман. За пръв път през живота си виждах такова количество красиви мъже накуп. Ръсел Еджингтън бе еквивалентът на Хю Хефнър във вампирското гей общество, а това тук бе имението „Playboy“, с акцент върху боу3.

— Вода, навсякъде вода, а няма и капка за пиене — измърморих аз и Ерик гръмко се разсмя. Ето защо го харесвах, помислих си аз и се усмихнах; разбираше ме от половин дума.

— Добре, инжекцията започва да действа — отбеляза беловлас мъж в спортна риза и панталони с басти. Беше човек и от километри си личеше, че е лекар, все едно имаше татуиран стетоскоп на врата. — Ще ви трябвам ли още?

— Защо не останеш още малко? — предложи Ръсел. — Джош с удоволствие ще ти прави компания.

Не успях да видя как изглеждаше Джош, защото Ерик ме понесе нагоре по стълбите.

— Рет и Скарлет — казах.

— Не те разбирам — отвърна Ерик.

— Не си гледал „Отнесени от вихъра“? — ужасих се аз. Всъщност защо се учудвах, че един вампир викинг не е запознат с този шедьовър на южняшката сантименталност? Затова пък беше чел „Поема за стария моряк“, която доста ме измъчи в училище. — Трябва да го гледаш на видео. Защо се държа толкова глупаво? Защо не ме е страх?

— Докторът ти даде голяма доза успокоителни — каза Ерик и ми се усмихна отвисоко. — Сега те нося в спалнята, където ще бъдеш лекувана.

— Той е тук — казах.

Той ме изгледа предупредително.

— Ръсел, да. Опасявам се, че Алсид постъпи малко необмислено, Суки. Хукна да преследва другия нападател. Трябваше да остане с теб.

— Алсид може да ме целуне отзад — не се сдържах аз.

— Няма да ти откаже, особено след забележителния ти танц.

Исках да се засмея, но нямах сили.

— Май не трябваше да ми дават успокоителни — казах аз. Имах твърде много тайни за пазене.