Клубът на мъртвите

За съжаление, помнех всеки подскок, всяка чупка, всяко поклащане на бедрата.

В младежката си наивност двете с Тара бяхме подготвили хореографията на танца си почти като при двойките по фигурно пързаляне, така че се докосвахме (или поне така изглеждаше) по време на цялото това представление. Дали пък не изглеждахме като двойка лесбийки, изпълняващи театрален номер на сцената в стриптийз бар? Едва ли. Кракът ми не е стъпвал в стриптийз бар или в кинозала за порнофилми, но имах чувството, че атмосферата в „Жозефина“ тази вечер силно наподобяваше нещо такова. Всеобщата похот просто вибрираше във въздуха. Не обичам да бъда обект на такова внимание, но внезапно установих, че зрителският интерес ми действа вдъхновяващо.

Бил бе успял да информира тялото ми за съществуването на добрия секс и аз бях сигурна, че чрез танца си изразявах умението си да се наслаждавам на секса. Същото се отнасяше и за Тара. С езика на тялото си двете сякаш крещяхме на публиката: „Виж ме, жена съм!“. А любовта — ей богу! — наистина беше бойно поле. Пат Бенатар не грешеше.

Танцът ни наближаваше кулминацията си. На последните няколко такта Тара ме улови през кръста, разлюляхме бедра в унисон и се наведохме толкова ниско, че дланите ни опряха в пода. Музиката спря. Последва секунда мълчание и после барът избухна в аплодисменти и подсвирквания.

Можех да се обзаложа, че вампирите си мислеха за кръвта, която течеше във вените ни. Гладните им погледи шареха предимно по главните артерии от вътрешната част на бедрата ни. Чувах как върколаците си представяха колко сме вкусни. Така че на връщане към масата ни се чувствах точно като мръвка в чиния. Докато си проправяхме път между столовете, двете с Тара получихме куп комплименти, потупвания по рамото и покани за танц. Изкуших се да приема предложението на един вампир с къдрава кестенява коса, висок колкото мен и миловиден като зайче. Но просто му се усмихнах и продължих напред.

Франклин Мот изглеждаше очарован.

— О, ти беше напълно права — каза той и помогна на Тара да седне, като истински кавалер.

Алсид, както забелязах, ме гледаше начумерено и дори не направи опит да се надигне от мястото си. Това принуди Талбот да се наведе напред и да издърпа стола ми — принудителна и несръчна проява на любезност. (Но все пак получи потупване по гърба от Ръсел за този си жест.)

— Момичета, не мога да повярвам, че не са ви изключили от гимназията заради този танц — каза Талбот, за да замаже неловкото положение. Аз пък не можех да повярвам, че Алсид се държеше като ревнив дръвник.

— Нямахме никаква представа — запротестира Тара през смях. — Ама никаква. Изобщо не можехме да проумеем за какво е целият този шум.

— Какво те ухапа по задника? — попитах аз Алсид съвсем тихичко. Но когато се заслушах внимателно, разбрах причината за недоволството му. Сърдеше се на себе си, задето ми призна, че все още носи Деби в сърцето си, иначе би направил решителен опит да се пъхне в леглото ми довечера. Това го изпълваше с гняв и вина едновременно, тъй като бе пълнолуние един вид, неговото време от месеца. Донякъде.

— Не полагаш голямо старание да намериш приятеля си. Или вече забрави защо сме тук? — хладно попита той със злобна нотка в гласа.

Все едно плисна кофа студена вода в лицето ми. Дойде ми като шок и ме заболя ужасно. Очите ми се напълниха със сълзи. Освен това всички на масата разбраха, че ми е казал нещо неприятно.

Талбот, Ръсел и Франклин отправиха предупредителни погледни към Алсид, наситени с откровена заплаха. Погледът на Талбот представляваше бледо отражение на изпепеляващия взор на любовника му, така че не се броеше, но, в крайна сметка, Ръсел бе крал, а Франклин — влиятелен вампир. Алсид веднага си спомни къде се намира и с кого.

— Извинявай, Суки, просто изпитах ревност — каза той достатъчно високо, за да го чуят всички. — Много интересен танц, наистина.

— Интересен? — попитах аз с привидно безразличие, но вътрешно кипях от ярост. Прокарах пръсти през косата му и се наведох към него. — Просто интересен? — разменихме си фалшиви усмивки, за радост на аудиторията. Идваше ми да уловя един кичур от тази черна коса и здраво да го опъна. Той не притежаваше телепатичната ми дарба, но отгатна желанието ми много бързо, все едно го прочете на челото ми. Алсид положи огромно усилие да запази самообладание.

Тара отново спаси положението (Господ здраве да й дава!), като попита Алсид с какво се занимава. Аз дръпнах леко стола си назад и пуснах съзнанието си да се рее наоколо. Алсид беше прав — намирах се тук не за да се забавлявам, а за да върша работа. Но просто нямаше как да откажа на Тара нещо, което й доставяше такова голямо удоволствие.

В навалицата на дансинга се отвори пролука и аз забелязах на заден план Ерик. Стоеше облегнат на стената зад малката сцена. Гледаше право към мен, а очите му преливаха от страст. Ето че имаше поне един от присъстващите, който не ми се сърдеше и който приемаше танца ни точно така, както искахме да го представим.