Клубът на мъртвите

Мъжът се срути на пода и ме повлече със себе си. Паднах тежко по гръб.

Лежах и гледах в тавана на бара, към вентилатора, който тържествено се въртеше над главата ми като в забавен кадър. Питах се защо посред зима е пуснат вентилатор. Един орел прелетя покрай перките му. До мен спря вълк, облиза лицето ми и нададе вой, но после се обърна и избяга. Тара пищеше. Аз мълчах като вцепенена. И треперех от студ.

Притиснах дясната си ръка към прободеното от кола място. Не исках да го виждам и се страхувах да не погледна неволно надолу. Чувствах как мястото около раната ставаше все по-мокро.

— Някой да се обади на 911! — изкрещя Тара и коленичи до мен. Барманът и Бети Джо си размениха погледи над главата ми. Разбрах ги.

— Тара — казах. По-точно изхриптях. — Миличка, в момента всички върколаци се преобразяват. Днес е пълнолуние. Полицията не бива да идва тук, но ако някой звънне на 911, ще се наложи да дойдат.

Тара не разбра нищо от думите ми за върколаците. Тя просто не знаеше, че подобни неща са възможни.

— Вампирите няма да позволят да умреш — уверено заяви тя. — Та ти току-що спаси един от тях!

Аз не бях чак толкова уверена в това. Видях лицето на Франклин Мот зад гърба на Тара. Гледаше ме в очите, но в погледа му липсваше оптимизъм.

— Тара — прошепнах, — трябва да се махнеш оттук. Нещата излизат от контрол, а ако полицията случайно пристигне, ти просто не бива да си тук.

Франклин Мот кимна в знак на съгласие.

— Няма да те оставя сама, докато някой не ти окаже помощ — решително каза Тара. Бог да благослови доброто й сърце.

Тълпата около мен се състоеше единствено от вампири. Един от тях беше Ерик. Не можех да прочета изражението на лицето му.

— Тара, високият блондин ще ми помогне — прошепнах аз със сетни сили и посочих с пръст Ерик. Не смеех да го погледна; страхувах се да не видя отказ в очите му. Ако Ерик не ми помогнеше, щях да си умра тук, просната върху полирания дървен под във вампирски бар в Джаксън, щата Мисисипи.

Брат ми Джейсън щеше да е много ядосан.

Тара се бе запознала е Ерик през една много драматична нощ в Бон Темпс. Но очевидно не можеше да свърже образа на високия блондин от онази нощ с високия блондин тук, облечен в костюм, с очила на носа и сплетена на ситни плитки коса, прибрана в конска опашка.

— Моля те, помогни на Суки — обърна се тя директно към него, когато Франклин Мот я улови за раменете и я изправи на крака.

— Този млад мъж с удоволствие ще помогне на приятелката ти — каза Мот и изгледа Ерик толкова многозначително, че русият блондин просто нямаше друг избор, освен да се съгласи.

— Разбира се. Алсид е мой много добър приятел — излъга Ерик, без да му мигне окото.

Той зае мястото на Тара и още щом коленичи, усетих, че е подушил миризмата на кръвта ми. Лицето му стана още по-бяло, кожата му се изопна, а в очите му пламна огън.

— Нямаш представа какво огромно желание изпитвам — прошепна той — да се наведа и да започна да те ближа.

— Ако го направиш, всички останали ще те последват — отвърнах. — Но те няма само да ближат. Те ще хапят — в краката ми стоеше немска овчарка и не откъсваше от мен светещите си жълти очи.

— Това е единственото, което ме спира.

— Кой си ти? — попита Ръсел Еджингтън и внимателно огледа Ерик от глава до пети. Ръсел стоеше от другата ми страна и застрашително се наведе над нас. Намирах се в крайно неизгодна позиция, не ще и дума, но бях абсолютно безсилна да променя каквото и да било.

— Аз съм приятел на Алсид — повтори Ерик. — Той ме покани тази вечер, за да ме запознае с новата си приятелка. Казвам се Лейф.

Ръсел можеше да гледа отвисоко, тъй като Ерик беше коленичил, и златистокафявите му очи се забиваха в сините очи на Ерик.

— Алсид не общува с много вампири — каза Ръсел.

— Аз съм един от малкото.

— Трябва да изведем тази млада дама оттук — каза Ръсел.

Ръмженето на няколко крачки от нас стана още по-интензивно. Група животни ожесточено ръфаха нещо на пода.

— Изнесете това оттук! — изрева господин Хоб. — През задния вход! Знаете правилата!

Двама от вампирите вдигнаха трупа — защото точно за труп се дърлеха върколаците — и го изнесоха през задния вход, следвани от цялата животинска глутница. Сбогом, чернокоси фанатико!

Само няколко часа по-рано двамата с Алсид се бяхме отървали от труп. А можехме просто да го вземем с нас вечерта и да го хвърлим до задния вход на бара. Разбира се, този тук бе съвсем пресен.

— … да е пронизал бъбрека — тъкмо казваше Ерик. За няколко секунди бях загубила съзнание или се бях пренесла в друго измерение.

Потях се обилно и ме измъчваше нетърпима болка. Дожаля ми за роклята, че е подгизнала в пот, но, в крайна сметка, какво значение имаше, след като в нея вече зееше кървава дупка?

— Ще я отнесем у дома — каза Ръсел. Ако не ме болеше толкова, сигурно щях да се засмея. — Лимузината пътува насам. Ще се чувства по-комфортно, ако вижда познати лица край себе си, не мислите ли?