Клубът на мъртвите

После влязохме в спалнята и Ерик ме положи на легло за чудо и приказ, с балдахин. Не пропусна възможността да прошепне в ухото ми: „Внимавай!“, а аз се опитах да запечатам тази дума в дрогираното си съзнание. Знаех, че Бил е наблизо, усещах го. Но не биваше да изричам това на глас.

Забелязах, че в стаята е пълно с народ. Ерик ме разположи на леглото, което беше толкова високо, че сигурно щеше да ми трябва табуретка, за да сляза. Чух Ръсел да казва, че леглото ще е удобно за лечението, и веднага се запитах как ли щеше да протече въпросното лечение. Не ми се навлиза в подробности за последния път, когато ме лекуваха вампири, но да речем, че манипулацията протече по методите на нетрадиционната медицина.

— Какво следва оттук нататък? — попитах аз Ерик, който стоеше отляво на леглото, до здравата половина от тялото ми.

Отговори ми вампирът, който стоеше от дясната ми страна. Имаше издължена, конска физиономия, а русите му вежди и мигли почти не се забелязваха на фона на бледата му кожа. По голите му гърди нямаше никакви косми. Носеше панталон от изкуствена кожа. Дори и през зимата подобна материя… как да кажа… пречи на тялото да диша. Представих си каква мъка е да се събуват. Единственото хубаво нещо в този вампир бе прекрасната му права коса в пшеничен цвят.

— Госпожице Стакхаус, това е Рей Дон — каза Ръсел.

— Как я карате…? — с добри обноски ще бъдеш приет навсякъде, казваше покойната ми баба.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна той според изискванията. Очевидно и той бе получил добро възпитание, макар и незнайно кога. — Аз няма да те питам как си, защото и сам виждам голямата дупка на кръста ти.

— Каква ирония, нали? Колът пропусна вампира, а улучи човека — казах аз, колкото да поддържам разговора. Надявах се онзи доктор да се появи отново, защото исках да го питам какво точно ми е инжектирал. Дрогата определено си я биваше.

Рей Дон ме изгледа подозрително и аз внезапно осъзнах, че разговорите не са силната му страна. Може би нямаше да е зле да изпратя на Рей Дон един календар „Дума на деня“, какъвто Арлийн ми подаряваше всяка Коледа.

— Аз ще ти кажа какво следва оттук нататък, Суки — обади се Ерик. — Нали знаеш, че когато започваме да се храним, резците ни се показват и от тях се отделя малко количество антикоагулант?

— Аха.

— А когато сме готови да приключим с храненето, резците изпускат малко коагулант и съвсем миниатюрно количество от… едно вещество, което…

— Което помага на раните ви да заздравеят бързо?

— Да, точно така.

— И какво точно смята да прави Рей Дон?

— Тялото на Рей Дон според неговите събратя по гнездо произвежда тези вещества в изобилие. Това е неговата дарба.

Рей Дон ми се усмихна лъчезарно. Гордееше се с дарбата си.

— Той ще започне този процес върху доброволец, а когато се нахрани, ще пристъпи към почистването на твоята рана и лекуването й.

Ерик пропусна да спомене, че по време на тази процедура щеше да се стигне и до ваденето на кола и нито един наркотик на света не можеше да ми спести адската болка. Осъзнах това в един от редките ми моменти на просветление.

— Добре — казах. — Да започваме с този цирк.

Доброволецът се оказа слабичък рус тийнейджър — на ръст колкото мен и не по-широк в раменете. Изглеждаше изпълнен с ентусиазъм. Преди да го ухапе, Рей Дон го дари с целувка. Можех да мина и без тази увертюра, тъй като не си падах по публична демонстрация на плътски желания. Като казвам „целувка“, нямам предвид звучно млясване, а страстна целувка, със стенания и езици до сливиците. Когато приключиха с това, Русокоско наклони глава на една страна и Рей Дон заби резците си в шията му. Последва още мляскане, още пъшкане и дори моят дрогиран мозък осъзна, че кожените панталони на Рей Дон не оставиха нищо на въображението.

Ерик наблюдаваше без външна проява на каквато и да било емоция. Вампирите като цяло изглеждат изключително толерантни към всякакви сексуални предпочитания. След няколкостотин години живот падат всички задръжки, предполагам.

Рей Дон се отдръпна от шията на Русокоско и се обърна с лице към леглото. Устата му беше кървава. Ерик седна на леглото, притисна раменете ми към дюшека и моят оптимизъм се изпари за секунди. Големият Ужас започваше.

— Погледни ме — настоятелно каза Ерик. — Мен гледай, Суки.

Дюшекът хлътна; предположих, че Рей Дон е коленичил до леглото и се навежда към раната ми.

Усетих допир върху разкъсаната си плът и болката ме прониза чак до мозъка на костите ми. Кръвта се дръпна от лицето ми, а в гърлото ми заклокочи истеричен вик.

— Недей, Суки! Гледай мен! — повтаряше Ерик.

Погледнах надолу и видях, че Рей Дон е хванал края на кола и всеки момент ще…

Пищях с пълно гърло, докато останах без сили. Чувствах как Рей Дон смуче раната ми и вдигнах поглед към Ерик. Той държеше ръцете ми, а аз забивах нокти в плътта му, сякаш правехме нещо друго. Осъзнах, че съм го одрала до кръв. Той няма да се сърди, помислих си.

И той наистина нямаше нищо против.