Клубът на мъртвите

Погледнете ме само. Осакатена, с източена кръв, намушкана с кол, пребита. Легнала на пода в студен апартамент, в чужд град, до вампир, който ме предаде.

Едно важно решение стоеше точно пред очите ми и чакаше да бъде осъзнато и изпълнено.

Избутах Бил настрана и се изправих на крака. Облякох откраднатото яке. Усещах товара на мълчанието му върху плещите си, но смело отворих вратата и влязох във всекидневната. Ерик с удоволствие подслушваше разправията от съседния апартамент.

— Отведи ме вкъщи — казах.

— Разбира се — отвърна той. — Сега ли?

— Да. Алсид може да се отбие да донесе багажа ми, когато се прибира в Батън Руж.

— Колата в движение ли е?

— О, да — извадих ключовете от джоба си. — Ето.

Излязохме от необитаемия апартамент и взехме асансьора до паркинга. Бил не ни последва.

13

Ерик ме настигна, когато се качвах в колата.

— Инструктирах Бил как да изчисти кашата, която забърка — каза той, без да съм го питала.

Ерик обикновено шофираше спортни коли и се чувстваше малко неловко зад волана на огромния „Линкълн“.

— Замисляла ли си се — каза той, когато излязохме от централната градска зона, — че всеки път, когато в отношенията ви с Бил се появи напрежение, ти просто обръщаш гръб и си тръгваш? Не че роптая, дори ще се радвам, ако връзката ви приключи. Но ако това е обичайната ти тактика за действие на романтичния фронт, бих искал да съм наясно.

Веднага ми хрумнаха няколко възможни отговора, но бързо разкарах онези от тях, които биха накарали баба ми да си запуши ушите. Поех дълбоко въздух.

— Чуй ме внимателно, Ерик. Първо, отношенията ми с Бил изобщо не ти влизат в работата — дадох му няколко секунди да осмисли думите ми. — Второ, това е първата връзка през живота ми, така че и дума не може да става за обичайна тактика — направих пауза, за да подготвя внимателно следващото си изречение. — Трето, приключих не само с Бил, а и с всички вас. Уморих се да гледам кръв и извращения. Уморих се да бъда смела, да върша неща, които ме плашат, да се мъкна с всякакви странни и свръхестествени личности. Аз съм просто един нормален човек и искам да се влюбвам в нормални хора. Или поне хора, които дишат.

Ерик изчака малко, за да се увери, че съм приключила. Погледнах го крадешком; уличните лампи хвърляха призрачна светлина върху железния му профил. Поне не ми се присмиваше. Дори не се усмихваше. Той хвърли бърз поглед към мен и отново насочи вниманието си върху пътя.

— Слушах те много внимателно. И съм сигурен, че си искрена. Все пак съм пил от кръвта ти и усещам какво чувстваш.

Изминахме още няколко километра в тишина и мрак. Приятно ми стана, че Ерик ме приемаше сериозно. В повечето случаи или се шегуваше, или се държеше безцеремонно.

— Нормалните хора те смятат за повредена — каза той. Лекият му чуждестранен акцент стана по-осезаем.

— Може и така да е. Макар че аз не намирам това за голяма драма, тъй като и преди не ми е вървяло с мъжете — не е лесно да ходиш по срещи, когато знаеш какво точно си мисли човекът до теб. А когато си наясно с всичко, което се върти в главата на ухажора ти, не ти остава нито желание, нито симпатия към него. — Но по-добре да съм сама, отколкото да живея така.

Спомних си правилото за вдигнатия палец на добрата стара Ан Ландърс: с него ли щеше да ми е по-добре, или без него? Когато двамата с Джейсън бяхме малки, баба всеки ден ни четеше вестникарската рубрика на Ан Ландърс и заедно обсъждахме всички отговори, които тя даваше на читателските въпроси. Много от съветите й бяха предназначени за жени, пострадали от отношението на мъже като Джейсън, и той живо участваше в дискусиите.

Точно в този момент се чувствах абсолютно уверена, че щеше да ми е по-добре без Бил. Той ме бе използвал, измамил, предал и източил кръвта ми.

Но и защитавал, отмъщавал за мен, боготворил и приемал напълно безрезервно — наистина голяма благословия.

Е, нямах аптекарски везни под ръка, но имах сърце, пълно е болка, а пред себе си — път към вкъщи. Летяхме през черната нощ, потънали в собствените си мисли. По междущатската магистрала нямаше почти никакви други коли.

Нямах никаква представа за какво мислеше Ерик, което ме караше да се чувствам прекрасно. Може би обмисляше дали да не отбие встрани и да ми прекърши врата или пък просто се чудеше колко ли ще е тазвечерният оборот във „Вамптазия“. Исках да ми говори. Исках да чуя какъв е бил животът му, преди да стане вампир, но тази тема бе твърде деликатна и свързана е твърде много вампири и не ми се навлизаше в нея точно тази нощ от всички възможни нощи.

На около час път от Бон Темпс отбихме за почивка. Колата имаше нужда от гориво, а аз — от тоалетна. Ерик вече зареждаше резервоара, когато аз най-после успях да измъкна изтормозеното си тяло от колата. Той отхвърли предложението ми да държа маркуча с едно вежливо „Не, благодаря“. До нас се зареждаше още една кола и жената — изрусена блондинка на моя възраст — тъкмо оставяше маркуча, когато аз хлопнах вратата зад гърба си.